— Много ли?
Тя сви рамене и повтори:
— Болят ме. Трябва ли да е така?
— Общо взето, да. Правя ти масаж, за да те болят по-малко, но естествено, не е възможно той напълно да елиминира болката. Това скоро ще мине.
Като заговорих за масажа, се сетих и за паравана, огледах се и мислено изръкоплясках на Михаил Олегович — имаше параван. Спретнат, изрисуван в стил барок, той беше сгънат и подпрян на стената до масата за масаж. Ако си мислите, че разбирам от тези стилове и мога отлича барок от… каквото и да било — рококо ли беше, ампир ли… много грешите. И понятие си нямам от тях. Просто веднъж с една приятелка обикаляхме магазините да избираме мебели за апартамента й след ремонт и видяхме в един от салоните точно такъв параван, за който продавач-консултантът с важен вид на познавач заяви, че бил в стил барок, та го запомних.
След като приключихме с упражненията, пристъпихме към проверката на домашното. Отворих попълнения от Дана дневник и щях да падна: чай и пирожка с кайма, чай и две овесени курабии, кафе и кифла, сандвич с шунка и чаша сладък сок, още един сандвич с (о, ужас!) кюфте и още една чаша кафе. Със захар! При което последното „хапване“, ако се вярва на добросъвестно направените записки, е станало след единайсет часа вечерта. Косата ми се изправи! И това, след като вчера цели два часа й бях говорил за белтъчини, мазнини и въглехидрати, за разграждане и асимилиране, за калории, за режим на хранене, за дванайсетчасова почивка между вечерното и сутрешното хранене и тем подобни, както и за специалната храна, която ще й готви домашната помощница Нина. На вятъра ли съм си хвърлял приказките? Или това момиче не е в ред?
— Това пък какво е? — попитах със страховит глас, сочейки с пръст дневника.
— Каквото ми заръчахте да направя — покорно и кратко отговори Дана. — Записвах всичко, както си беше, нищо не пропусках.
— Много добре. — Тутакси си спомних аз на какво ме бе учила Светка и смених тона. — Хайде да разгледаме нещата точка по точка. В колко часа обядвахме с тебе вчера? Тук пише — в два часа. Нали така?
— Да.
— А в три часа си пила чай и си изяла цяла пирожка с кайма. Защо? Гладна ли беше?
— Не — сви рамене тя, — така съм свикнала. Винаги пия чай или кафе и хапвам нещо, докато уча. Защо, не бива ли?
— Това ще решим после. Сега по-нататък: чай и овесени курабии в четири без петнайсет, четирийсет и пет минути след чая с пирожката. Защо?
— Нали ви казах: така съм свикнала. До пет часа учих и през цялото време хапвах по нещо. Винаги ям, когато уча или просто чета.
— Ами вечерта? До дванайсет през нощта? Пак ли чете?
— Гледах телевизия, четох, учих.
— Тоест не си била гладна? — не спирах да разпитвам аз.
— Не, просто ми се хапваше нещо вкусно. Това, което Нина ми беше приготвила за вечеря, не беше вкусно. Сигурно не е страшно, нали въпреки това вече отслабнах с цял килограм? Ако отслабвам с по килограм на ден, след два месеца ще съм си наред. Не е ли така?
Да бе, надявай се. Ти, скъпа, бъди благодарна, ако отслабваш с по два килограма на месец. Имам предвид истинското изгаряне на мазнини, а не премахването на оттоците. Е, и какво ще правя сега? Възлагах такива надежди на този „воден“ килограм, в смисъл на психологическо стимулиране, а сега ще трябва да обяснявам на Дана истината и всичките ми сметки отиват на кино. Ах, ти, умнице Нана Ким, нали уж си много прозорлива, защо не ми подсказа снощи как да се държа в подобна ситуация?
Чувствах се като котка върху горещ ламаринен покрив, опитвах се да не лъжа и същевременно да не разочаровам момичето. Че нали обемите на тялото се определят от обемите вода и мазнини, и че водата го напуска по-бързо, а мазнините изгарят дълго и на миниатюрни порции, затова тя, разбира се, вече е отслабнала с цял килограм това е чудесно, направо отлично постижение, но не бива да мисли, че така ще бъде винаги. Водата ще се оттегли, а мазнините ще останат и ако тя не спазва диета, никъде няма да се дянат. И изобщо в този дух. Освен това, че „неправилната“ храна има неприятното свойство да задържа водата, така че, ако диетата се нарушава, и водата ще престане да напуска тялото.
Докато си говорехме, часът бързо наближи девет, когато трябваше да отстъпя Дана на очилатия умник Артьом. Интересно, а къде в този график трябва да се вмества закуската на Дана? Не че мен много ме засяга — най-добре би било тя изобщо да не яде, тогава работата ще потръгне по-бързо. Бях обаче много гладен и щеше да изглежда напълно нормално да й правя компания на масата, а какво би станало, ако отидех в трапезарията или в кухнята сам? Биха ме погледнали като ненормалник, който е решил да се наплюска на аванта. Не ми се искаше.