— Не — посочих с жест крака си, — още се лекувам.
— А, ами добре — интересът му към мен моментално се изпари.
Естествено, какво ми е интересното, щом не може да залага на мен. След като чу, че никъде не участвам, Стас някак бързо приключи разговора и се сбогува, а после, макар че се върнахме заедно в ресторанта, седна на маса по-далечко от нас с Дана. В момента, когато ми донесоха сметката, улових погледа му и със злорадство подадох на сервитьорката кредитната си карта. Да види. Да знае, че всичко ми е наред. Раничко са ме погребали.
Вероятно това, което бях почувствал, се бе изписало на лицето ми, защото Дана попита:
— Той разстрои ли ви?
— Кой? — навъсих се аз.
— Вашият познат, с когото излязохте. Нещо неприятно ли ви каза?
И аз реших да не лъжа. Нека момичето знае, че не само то изпитва тягостни чувства.
— Да, той много ме обиди. Първо, смяташе, че отдавна съм умрял, а не е много приятно да чуеш такова нещо. Второ, показа ми, че не съм му интересен, защото не може да прави пари чрез мен. И това не е много приятно. Е, ще тръгваме ли? Време е, защото инак ще нарушим графика ти и баща ти ще ми се кара.
Дана послушно стана и аз й помогнах да си облече якето. Не, ей богу, не съм имал предвид нищо такова, просто родителите ми все пак бяха насадили у мен някакви трохи от прилични обноски. Какво по-естествено от това, да помогнеш на дама при обличането на връхна дреха? Направих го, без да мисля, абсолютно автоматично. Но на Дана очевидно никога не й се беше случвало и тя се смути. Стоях, хванал в ръце якето й, а тя стоеше пред мен и не знаеше какво да прави. Стас пък, който седеше няколко маси по-нататък, ни наблюдаваше със злорада усмивка. Съвършено идиотска ситуация.
— Обърни се с гръб към мен — прошепнах, едва отлепяйки устни, — ще ти помогна да си облечеш якето. Така трябва. Намираме се в прилично общество. Дамата не бива да се облича сама, когато с нея има мъж.
Криво-ляво се справихме с якето, макар че Дана не успя от първия опит да пъхне ръцете си в ръкавите. Още щом излязохме от сградата, тя пак се затресе: сега имаше повече хора и й предстоеше да измине около триста метра до паркинга далеч не по пусти алеи, както беше рано сутринта. Нямах нито време, нито възможност да се препирам с нея, защото разбирах, че Стас със сигурност гледа през прозореца, преценявайки моя избор и дали дамата ми има осемнайсет, или все пак не, и колко тежи в края на краищата. Дана пък стоеше като залепена за вратата и не искаше да направи дори една крачка. С дясната ръка стиснах бастуна си по-здраво, за устойчивост, а с лявата хванах момичето, като притиснах отново лакътя му до себе си, буквално го смъкнах по стълбите.
— Тръгваме да походим десетина минути — казах със заповеднически тон.
— Защо?
Слабичък гласец, почти не се чува. Господи, колко се страхува, горката! Има си хас, отдавна не е ходила посред бял ден по улиците, сред чужди хора.
— Ще подишаме. Сега ще трябва да прекараме в колата най-малко час и половина, та дори два, ако има задръствания. И изобщо, когато човек е разстроен от нещо, за него е много полезно да се разходи на чист въздух. Още повече, че времето е прекрасно. Сигурно от сто години не си виждала слънце.
Говорех и упорито влачех Дана подире си. След като изминахме двайсетина метра, тя се убеди, че никой не се обръща след нас, не се смее и хората по никакъв начин изобщо не реагират на пълнотата й, така че закрачи малко по-уверено. Но аз я водех не къде да е, а при конете. В клуба, освен разнообразните стрелкови глезотии имаше конюшня и инструктори за любителите на ездата. Ако разбирам нещо от момичешка психология, това трябваше да подейства безотказно.
— Виж. — Показах й момиченце на около осем години, яздещо кон, воден от треньор. — Не искаш ли да опиташ?
— Ама какво говорите! Веднага ще падна. И изобщо конят няма да ме издържи.
— Ха, глупости! — разсмях се искрено аз. — Да не мислиш, че средновековният рицар с металните си доспехи и оръжието е тежал по-малко от теб? И дума да не става. Защо трябва да падаш? Виж колко малко момиченце язди — и нищо, не пада. Спомняш ли си, Юля ни показваше снимки как язди? Още тогава си помислих, че ти би могла да яздиш прекрасно.
— И ще го правя като Юля? — плахо попита Дана и забави крачка, за да наблюдава по-внимателно малката ездачка.
— Ти ще бъдеш много по-добра! Сто пъти, хиляда пъти по-добра от твоята Юля! Защо трябва да бъдеш като Юля? Защо трябва да се сравняваш с нея? Тя далеч не е най-красивото момиче на света, можеш да ми повярваш. Ти не си Юля, ти си Богдана и ще бъдеш самата ти, каквато си. Забележителна. Умна. Добра. Красива. Шампионка по стрелба и езда.