— Ама и вие ги говорите едни. — Тя се усмихна, май за пръв път тази сутрин. — Да не ми се подигравате? Каква шампионка по езда може да излезе от мене?
— Обикновена. Ще отслабнеш малко, ще потренираш и ще бъдеш такава, каквато пожелаеш да бъдеш. Ако не искаш да бъдеш шампионка, няма да бъдеш. Каква искаш да станеш впрочем?
— Изкуствовед, като леля Муза.
— Значи ще станеш изкуствовед.
— А защо казахте, че ще отслабна малко? — изведнъж угрижено попита Дана. — Нали обещахте, че… ами… много.
— Ще отслабнеш толкова, колкото ти поискаш — всичко е в твоите ръце. Просто, за да яхнеш кон, трябва да отслабнеш съвсем мъничко и работата тук не е в коня, а в теб самата. Конят е висок, нали виждаш, така че, за да го яхнеш, трябва да направиш определено движение, което засега няма да ти се удаде. Ако си готова да се занимаваш с езда, вкъщи ще правим специални упражнения, за да укрепим нужните мускули.
Струваше ми се, че почти съм я убедил, а и самата идея ми се стори просто блестяща, но в този момент се разбра, че не само ние гледаме момичето и коня. До входа на конюшнята стоеше двойка — очевидно родителите, а най-малко петима други хора бяха спрели на алеята и с умиление разглеждаха младата амазонка.
— Не — решително каза Дана, — няма да яздя.
Бях наясно защо, но за всеки случай я попитах.
— Ще ме гледат. И ще ми се подиграват. Да си вървим, моля ви се.
Когато се качвахме в колата, с периферното си зрение забелязах Стас, който вадеше от своя форд пушка в кожен калъф. Ха така, нека види с каква кола съм дошъл. Да знае, че всичко ми е наред.
През целия път към къщи Дана спа с глава на рамото ми. Има си хас — толкова чист въздух за пръв път от дълго време! Кислородът е превъзходно приспивателно, всички го знаят. А и тези притеснения, нерви, плач — с една дума, пълният комплект, необходим за здрав сън. Виж, аз не спях и тъжно размишлявах за собствената си репутация в очите на познатите. Разбира се, Стас още днес ще съобщи на всеки срещнат не само че съм жив, но и че ходя с малолетна, и то не с някоя Лолита (което би било, ако не простимо, поне разбираемо), а с ужасно дебела грозница. Е, какво сега, на всички наред ли да обяснявам в какво бедствено положение се бях озовал заради катастрофата и коварството на любимата си? И че именно поради това съм се захванал с абсолютно непрестижната работа на домашен треньор, и то не на надарено за спорт дете, а на дебело момиче, което трябва да отслабне? Ще ме вдигнат на балон. Няма да ми съчувстват, а ще ме съжаляват като бездомен инвалид, на когото никому и през ум няма да мине да помогне реално с нещо и когото всеки ще гледа по-бързо да подмине, та страдалческият му вид да не се превърне в ням укор за собствения му сит и безгрижен живот. По повод на моята привидна връзка с малолетно момиче ще започнат да пускат цинизми. С една дума, нищо добро. Как пък можа да се случи така, да се сблъскам със Стас? Хем знаех, че моите познати ходят в този клуб, нали и аз ходех с тях — защо, защо изобщо не се сетих за възможността да се сблъскам с някого от тях? Защо предварително не се подготвих с красива легенда?
Започнахме да живеем по новия график и настроението ми се подобри. Все пак не беше толкова скучно, а и напредъкът проличаваше ясно. Към края на първия месец си отидоха три килограма и половина и макар че все така затваряше очи, когато стъпваше на теглилката, Дана проявяваше най-жив интерес към числата на ежедневния минус, които й съобщавах. Освен това тя наистина се оказа способна ученичка и бързо напредваше в спортинга. Пътуванията ни до клуба винаги преминаваха в условия, близки до бойните: Дана седеше в колата напрегната и мълчалива, чупеше пръсти и накъсваше буквално на парчета носните си кърпички, в клуба слизаше от колата след дълги увещания, а след края на тренировката и храненето гледаше по-бързо да си тръгнем. Но с всеки изминал ден необходимостта от продължително убеждаване намаляваше, а разходката, която я карах да прави преди тръгване обратно, ставаше — макар и с минутка — по-продължителна. С една дума, успехите бяха налице. Дори тъжното погребение на собствената ми репутация някак се позабрави. Отначало реших, че ако срещна друг познат, ще кажа, че Дана е по-малката сестра на настоящето ми гадже. Или че е моя собствена братовчедка, например втора братовчедка. Или че работя в службата за безопасност при голяма фирма и Дана е дъщеря на шефа ми, или дори на самия собственик, която са ми поверили да придружавам за тренировките. С една дума, имаше варианти, но всички те се препъваха в един и същ камък: какво би станало, ако за това ме попитат пред Дана? Лъжата веднага ще се разкрие. Но не това би било най-страшното. Страшно би било друго: Дана да разбере, че лъжа, защото ме е срам да кажа истината, и нейното изкривено съзнание да интерпретира нещата сякаш аз се срамувам не от своето положение, а конкретно от нея, Дана Руденко, защото тя е отвратително дебела и тромава. Тогава всички мои старания ще отидат на вятъра.