— Ще видим — казах и станах. — Но ти си прав, Володя, това не е твоя работа. И не ми натрапвай мнението си по този въпрос.
— Няма вече. — Той се усмихваше и изобщо не изглеждаше обиден. — Водихме този разговор за пръв и последен път, обещавам. Просто трябваше да ти кажа всичко това, та после да не се коря, че не съм ти го казал.
— Добре, ти ми го каза, а аз го забравих. Дотук беше.
Сбогувах се с Дана, която седеше пред компютъра и пишеше нещо, като поглеждаше в отворения албум, и си тръгнах. Разговорът остави у мен неприятно чувство, дори не чувство, а нещо като остатъчен вкус, когато храната отдавна се е смляла, а споменът за нея не може и не може да се отмие от езика с вода или да се премахне с бонбони. Наистина, в тежката ситуация аз останах сам… И след осемте години в столицата се озовах на същата точка, от която бях започнал: без работа, без пари, без жилище, тоест през тези години не бях направил никакво движение напред. Няма как да споря с това. Нима Владимир е прав? Ала тутакси моето живо въображение ми нарисува карикатурна картинка, на която аз, в ролята на помощник на слабите, с огромни чанти, от които стърчаха краставици и кефир, покорно се мъкнех след облечена в скъпо кожено палто и окичена с украшения ридаеща лелка. И категорично не исках да се съглася с това.
Още на другия ден, ядосан и преизпълнен с намерения незабавно да докажа колко не е прав Владимир Олегович, аз се заех с усилени тренировки. Всъщност и по-рано се стараех да поддържам формата си, вкъщи правех специална гимнастика, а в дома на Руденко не пропусках възможност да използвам тренажорите и докато Дана се тътреше по пътеката, помпах мускули, но сега реших, че е дошло време да се заема със себе си сериозно и постепенно да си върна бойната кондиция. Кракът ме болеше все по-малко и ми се стори, че времето е дошло.
След седмица стана ясно, че непростимо съм избързал. Удари ме такава болка в гърба, че се принудих да отида на лекар. При цялото ми негативно отношение към казаното от Володя, неговите думи все пак бяха посели в глупавата ми глава някои съмнения, затова избрах друг лекар, не онзи, който ме лекуваше в болницата.
— Какви ги говориш, момче — каза той, след като разгледа снимките ми и прочете документите, които ми бяха издали в болницата, — какви ти натоварвания? Да не си полудял? Забрави! Ти никога няма да се върнеш в големия спорт. Избий си го от главата.
Аз се опитах да споря и да доказвам нещо, лекарят се усмихваше, сочеше ми с писалка някои участъци от снимките и търпеливо, като на малоумен, обясняваше, че „ей това“ и „ей това“ говорят абсолютно еднозначно: само едно несполучливо падане или силен удар по гърба — и аз ще се превърна в безпомощен инвалид за целия си останал живот. Повтаря ми това, докато не повярвах…
Този ден здравата се натрясках в клуба с някакви почти непознати мъже, вкъщи се опомних, като открих до себе си в леглото ужасно грозна мадама, и отидох на работа в състояние, в каквото не си спомнях да съм бил през последните години.
— Така-а — проточи шефът, който ми отвори и подуши наоколо, — ясно. Вечерта е преминала бурно. Е, хайде, имаш пет минути, за да пиеш кафе.
Исках не кафе, а да умра, след като разстрелям с гранатомет шофьора, който ме беше блъснал, и всички лекари, взети заедно. Но покорно се потътрих след шефа към трапезарията, разбирайки, че щом не можеш да направиш това, което искаш, трябва да правиш поне това, което можеш.
От кафето не ми олекна, към главоболието се прибави и сърцебиене и аз окончателно се скапах. Дана вече надничаше в стаята като намек, че е готова да започне заниманията, но татенцето някак не обърна внимание на това.
— Е, какво се е случило? — попита той, като ме оглеждаше, сякаш ме виждаше за пръв път. — Какво си празнувал?
— Погребението си — изломотих, едва управлявайки езика си.
— Защо така?
— Измамили са ме.
— Кой?
— Лекарите. Казаха, че след година и половина — две ще се възстановя напълно и ще мога да се състезавам. Оказа се, че са ме лъгали. Вече никога нищо няма да мога да правя.
— Странен човек си — позасмя се Михаил Олегович. — И без лекари е ясно, че не можеш да си изкарваш хляба с това чак до смъртта си. Е, още пет години — максимум. А после какво? Животът е дълъг и човек иска да яде до края му, а не само на младини. Представи си, че сега не си на двайсет и девет, а на трийсет и четири, че времето ти в спорта е изтекло — какво по-нататък? Какво значение има кога е настъпил този момент — сега или след пет години? Той е настъпил и ти си стигнал до деня, в който трябва да решаваш нещо. Така че — решавай.