Да слушаш такива приказки, и то махмурлия, никак не е приятно, така че опашката чакащи смъртта си от моя гранатомет се увеличи с още един човек. За да не избухна и направя някоя глупост, станах от масата.
— Време е за работа, Дана чака.
— Ами добре. — Татенцето ме погледна някак странно, насмешливо или пък неодобрително. — Върви, работи тогава.
Следобед, между сутрешните и вечерните занимания, се излежавах в бърлогата си, нямах сили дори да гледам филм или да се отдам на любимата си игра. Май бях изпаднал в дълбока депресия. Лежах на дивана и със злобно недоумение си мислех, че нормалният човек трябва да има приятел, с когото би могъл да предъвче всичко това, да пийнат заедно и онзи да му подаде рамото си. Аз какво, да не съм ненормален? Защо лежа абсолютно сам и човъркам проблема си, а до мен няма никого? Нито приятел, нито жена. Като си спомних сутрешното „сладурче“, открито в леглото ми, потреперих. Бих могъл да си поговоря с Артьом, но след като му промениха графика така, че сега нямаше почивни дни, той започна да се отнася към мен с някаква хладна предпазливост. Знае ли човек, може да измисля някакво друго занимание за Дана, отново да променят графика и него окончателно да го впрегнат така, че да не може дъх да си поеме. С една дума, приятелските отношения, на които бях разчитал в самото начало и които уж бяха започнали да се създават, не се получиха.
Към четири часа вратата на стаичката ми се отвори и на прага застана Юля с поднос в ръце.
— Да не спиш? Вуйчо Миша каза, че днес нещо не си добре. Ето, донесох ти чай.
— Трябва да чукаш, преди да влезеш. — Бях ядосан и съответно груб.
— О, представете си! Да не би да имаш някакви тайни?
Тя остави подноса на масата и седна до мен на крайчеца на дивана. Е, само това липсваше!
— Спя. Ами ако не бях облечен?
— И какво? Няма да видя нищо ново. На всички им са еднакви. Я по-добре да ти налея чайче, вземи си и бисквитка. Какво те боли?
Лежах с изпружени крака, а нейното дупе плътно се бе притиснало до бедрото ми. Не, сладурче, няма да успееш, аз държа на работата си и нямам намерение да престъпвам нареждането на шефа. Заплатата ми е по-скъпа, още повече сега, когато за нищо не ме бива.
Събрах всичките си налични физически сили, измъкнах краката си изпод гърба на Юля и слязох от дивана.
— Не съм господар, та да ми носят чая в стаята. Благодаря за грижите, но няма нужда.
Струваше ми се, че казах напълно достатъчно и Юля сега ще си тръгне. Но тя май нямаше никакво намерение да го направи. Напротив, подви изопнатите си в тесните дънчици колена и се сви на кълбо на моя диван.
— Хубаво е при тебе, уютно, и диванът ти е толкова удобен — проточи тя, като ме гледаше кокетно. — Не се сърди. Вече и без това донесох чая, хайде да го изпием. И бисквитите са много вкусни — Нина ги изпече. Сядай де, какво стоиш?
Тя потупа с ръка мястото до себе си. Съблазнително, дявол да го вземе. Но… не. Каквото ще да става — не. Дори да я нямаше забраната на татенцето, дори Артьом да не беше ме предупредил за ревността, която Дана изпитва към учителите си, дори формите на Юля да бяха по-пухкави и да отговаряха на моите представи за женска красота — не. В момента не съм в необходимото състояние и настроение. Нищо не би излязло.
А тя ме гледаше все така — лукаво и подканящо… Абе, какво иска? Вярно, аз се харесвам и никога не съм имал проблеми с момичетата, но все пак, макар и в малко количество, имам мозък и разбирам, че едва ли момиче като Юля може да е изпитала неземна страст към мен. Съдейки по възторга, който тя не можа добре да прикрие, когато разказваше за Николское, интересуват я съвсем други мъже със съвсем други перспективи. Е, какво иска тогава от мен?
Но нямах време да разсъждавам по този въпрос. Колко души в тази къща знаят, че е понесла чай към моята стая? Домашната помощница Нина — определено, а може би и още някой. Ето защо или аз, или Юля трябва колкото може по-бързо да застанем пред нечии очи, та никой после да не може да докладва на татенцето как Юля е отишла при Павел и двамата са прекарали насаме еди-колко си време. А и татенцето, между другото, си е вкъщи днес, нали е събота. Но по всичко личи, че Юля не смята да излезе оттук, настани се за дълго, обхвана колената си с ръце. Следователно трябваше аз да се махна.
Ето, така се получи, аз се озовах в трапезарията в необичаен час — малко след четири. Отдавна работех при Руденко, но по това време не бях влизал в голямата стая с овална маса.