А в трапезарията Лена даваше на малкия Костик следобедната му закуска.
— Здрасти!
Малчуганът радостно ми подаде ръчичка. Лена вдигна очи и плахо се усмихна.
— Здрасти — смотолевих, превъзмогвайки главоболието, което още не ме беше отпуснало.
И изведнъж я видях.
Нещо се случи. Не разбирах какво именно. Толкова пъти бях виждал тази млада жена — и не бях я виждал. Тя се стараеше да не се набива в очи, никого не заговаряше първа, постоянно укротяваше синчето си, ако то вдигаше твърде много шум или тичаше, и изобщо, изглеждаше като същество, което се опитва да заема колкото може по-малко място в този свят. Като имах предвид положението й на бедна роднина, храненица в семейство Руденко, подобно поведение ми изглеждаше напълно естествено, ето защо не се замислях за това и не обръщах никакво внимание на Елена: сред най-красивите жени на планетата самотните майки биха ме заинтересували на последно място.
А този ден я забелязах. Видях я. И хлътнах.
Нина веднага довтаса и ме погледна въпросително — сиреч, какво ще обичате. Помолих за един по-силен чай и нещо за хапване. След три минути пред мен стоеше парещо горещ порцеланов чайник, чаша с чинийка, панерче с пресен хляб и голям поднос със студени закуски.
Опитвах се да подхвана разговор. Шегувах се. Усмихвах се. Забравих за главоболието си. Ръсех комплименти. Закачах се с хлапето. Майчице, какво ли само не правех, за да оживя съвместното ни седене до масата. Нищо не помагаше. Елена уж ме слушаше, но почти не реагираше на опитите ми да вляза в контакт с нея, не се усмихваше, а на въпросите ми отговаряше едносрично и гледаше предимно към сина си. Е, ако главното в живота й е Костик, тогава…
— Искаш ли да бъдеш силен и да побеждаваш всички? — попитах момчето.
— Искам! — звънливо отговори той.
— Мога да те науча — хвърлих коварната примамка. — Ако майка ти разреши. Как мислиш, майка ти ще разреши ли да спортуваш?
— Ще разреши! Ще разреши! Нали, мамо? Нали ще разрешиш?
— Трябва да попитаме Михаил Олегович — отговори Елена, все така, без да ме поглежда.
Че как иначе. Кой е господар в къщата? И ако на мен ми е разрешено в паузите между сутрешните и вечерните сеанси да правя каквото искам, такава свобода очевидно не е дадена на живеещите тук. За всичко е нужно височайше разрешение. Доколкото си спомням, навремето Анна Алексеевна не беше одобрила тази идея, но нейните аргументи ми се видяха съмнителни. Защо пък да не опитам още веднъж? Струва ми се, че татенцето все пак разсъждава нормално и в решенията си се ръководи предимно от съображения за целесъобразност, а не от някакви овехтели сметки: кой от какви пари живее и кой на кого какво дължи.
— Искате ли аз да поговоря с Михаил Олегович? — предложих. — Не мисля, че ще има нещо против. Какво лошо има, ако през свободното си време поработвам с момчето? Та това е безплатно, не са нужни допълнителни разходи, а аз имам време.
— Добре. — Тя кимна и изведнъж вдигна глава и ме погледна с такава нежност и благодарност, че сърцето ми подскочи. — Попитайте го. Ако той разреши, аз нямам нищо против.
— Ура! — закрещя Костик и Елена веднага уплашено сложи пръст на устните си: — По-тихо, сине. Защо викаш? Бива ли така?
Стори ми се, че вече съм по средата на пътя към победата, но в трапезарията влезе мадам Лариса Анатолиевна. Елена бързо грабна Костик, като остави на масата недояденото кисело мляко, и излезе. Не исках да отлагам, затова веднага споделих с господарката готовността си да работя в свободното си време с момчето. Това не ентусиазира Лариса, макар че — ей богу! — не разбрах защо. Какво лошо може да има в това, детето от малко да се приобщава към спорта?
— Ще поговоря с Михаил Олегович — сухо каза тя. — Сигурна съм, че той няма да одобри тази идея, но ще му предам.
Разочарован и недоумяващ, аз останах да седя в трапезарията, защото не знаех дали Юля си е тръгнала от стаята ми, или още чака там да се върна. Моята бърлога е доста далече от трапезарията и ако вратата й се беше отваряла, тук нямаше да се чуе. Дявол да го вземе, това апартаментище с размери на цял етаж! Хайде, представете си: на етажа има четири апартамента — един вдясно, друг вляво и два по средата. Е, трапезарията се намираше в левия апартамент, а моята стая — в десния. Докато стигнеш от единия край до другия, направо остаряваш.
Лариса Анатолиевна бързо изпи чашата кафе, изпуши една цигара и си тръгна, като ме остави сам. Аз тъгувах над своята чаша, главата отново ме болеше и разбирах, че всеки момент ще дойде време за заниманието с Дана, така че при всяко положение трябва да се върна в стаята си, за да се преоблека. За да не мисля за неприятни неща, започнах да си припомням Елена, нейните очи, косите и, плахата й усмивка и неочаквания й поглед, изпълнен с нежност и благодарност.