Думите на Дана обаче ме насочиха към идеята да се опитам да хвана Елена, когато тя взема сина си от градината. Сутрин определено нищо няма да стане — тя успява да заведе момчето и да се върне до девет часа, но вечер… Но и тук ме сполетя лош късмет: Лена вземаше Костик в шест часа, тоест тъкмо в разгара на нашите вечерни занимания с Дана. Три дни поред редовно посещавах трапезарията уж за вечеря, но Лена така и не се появи. Сигурно хранеше детето по-рано, веднага щом се приберяха от детската градина. Или значително по-късно, когато аз вече бях си тръгнал. С една дума, ужасно лош късмет.
Нищо чудно, че толкова дълго не бях я забелязвал: щом дори при усилено старание не успявах да се засека с нея, колко ли пъти я бях виждал преди това? Два? Три? Едва ли повече. Та аз дори не знаех коя от безбройните стаи в този апартамент е нейната.
Издебвах Лена в събота и неделя следобед, но всеки път в трапезарията имаше и други хора, така че никога не останахме сами с нея.
Сигурно бяха минали около две седмици, тоест отдавна бях счупил собствения си рекорд по продължителност на несподелена любов (вече споменах, че не мога повече от седмица да изпитвам интерес към една жена, ако не усещам взаимност), когато най-сетне ми провървя. И то много. В девет и половина, след като приключих със сутрешните занимания, реших да прескоча до едно специално местенце, където можех да си купя обновената версия на любимата ми компютърна игра, и срещнах Елена на улицата. Сама, без Костя. Щеше да бъде ужасна глупост да изтърва такъв случай, така че реших да хвана бика за рогата.
— Искаш ли да се поразходим? — започнах атаката, и то направо на „ти“. — Или да идем някъде с колата?
Времето беше крайно неподходящо за разходка: краят на ноември, студено, кишаво, с пронизващ вятър, а на всичко отгоре валеше дъжд, примесен с мокър сняг.
— Къде да идем? — Тя ме погледна уплашено изпод яркия си небесносин чадър.
— Ами където искаш. До някой магазин, в парка, на изложба. Където искаш.
Боже мой, какво приказвах? Бях готов да се помъкна дори на изложба на козметика, ако тя пожелаеше. Или да вляза в картинна галерия. Или в някой музей. Последният музей, който бях посещавал в живота си, беше етнографският, където ни заведоха май в шести клас. Но ако Лена беше казала, че иска да отидем в музей — щях да тръгна с нея. Хем не просто да тръгна, а с радост. Щях да бъда щастлив.
Но тя кой знае защо не пожела да отидем в музей. И в магазин не пожела, както и да влезем в близката сладкарница.
— Ти нали беше тръгнал за някъде? — попита. — Ако искаш, ще дойда с тебе.
Дали искам! И още пита!
Пътуването трая час и половина и през цялото това време в колата до мен седеше съвсем различна жена от онази, която бях виждал в апартамента на Руденко. Весела, лека, усмихната, сияеща, с удоволствие откликваща на шегите и много красива. Просто ужасно красива.
И тогава аз направих една глупост, макар че дълго време така и не можах да разбера в какво се състоеше тя. Заговорих за роднинството й с Лариса Анатолиевна. Не, ей богу, просто исках да бъда любезен и да си поговоря с жената за самата нея и за нейното семейство. А то какво излезе? Пълен крах. Елена моментално помръкна и се умълча.
— По каква линия сте роднини с Лариса Анатолиевна? — попитах.
— По майчина. — Тя отмести поглед и започна усилено да разглежда сградите, покрай които минавахме.
Аз не я оставих на мира. Наистина ми беше интересно. Бях влюбен и ми беше интересно всичко, свързано с обекта на моята любов.
— А по-конкретно?
— Ами… моята майка и съпругата на един братовчед на Анатолий Богданович са втори братовчедки — изрече тя не без усилие.
Повъртях глава, за да изтръскам от мозъка си тази безсмислена камара думи.
— А може ли по-просто? Кой е Анатолий Богданович?
— Бащата на Лариса Анатолиевна.
Ами да, разбира се. Можех и сам да се сетя. Господарката е Анатолиевна, а Богдана е кръстена на дядо й.
— Така. Значи Анатолий Богданович има братовчед, така ли?
— Да. Тоест имаше. Анатолий Богданович е починал. Отдавна.