— Добре. Сега по-нататък. Той е имал братовчед. Този братовчед има съпруга.
— Имал е.
— И тя ли е починала?
— Не, разделили са се. Отдавна.
Всичко в минало време. И всичко е било отдавна. Ха, бива си го това роднинство.
— Добре. И тази бивша съпруга има втора братовчедка.
— Да.
— Твоята майка — за всеки случай уточних аз, все още не вярвайки, че съм успял да размотая това объркано кълбо.
— Да.
Разговорът толкова явно беше досаден за Елена, че аз реших да превключа на някоя по-приятна тема, но всички мои опити да върна усмивката на лицето и блясъка в очите й не се увенчаха с успех. Къде сбърках? Какво я разстрои толкова?
— Ужасно съжалявам, че Михаил Олегович не разреши да тренирам Костик — казах. — Ти не знаеш ли защо?
Тя мълчаливо сви рамене и през целия останал път не продума, колкото и да се мъчех да я заговоря. Да не би да се обиди? Щеше ми се да разбера от какво.
Спрях колата пред входа и с учудване разбрах, че Елена не смята да влезе с мен.
— Ще се поразходя още малко — каза тихо.
— Е, и аз тогава ще се разходя с тебе — предложих радостно аз.
Дъждът, примесен със сняг, се беше засилил, косата ми се намокри и аз вече си представях как ще се разхождаме двамата под един чадър, притиснати един до друг. Та нали Лена има чадър и не може да не го сподели с мен…
— Не, ти се прибирай. — Тя ме погледна строго. — Върви, Павел. Не бива да се разхождаш с мен.
— Е, добре, щом не искаш, няма. Кога ще се върнеш?
— Не знам… Скоро.
— Прибери се по-скоро.
— Защо?
— Ще ми липсваш. Ти си толкова… чудесна си. И много красива. Ще се разходиш, ще се върнеш и с теб ще седим в трапезарията, ще пием чай и ще си говорим. Нали?
— Добре — тя се усмихна едва-едва.
По стълбищата излетях нагоре като с крила. Шефът си е в офиса, господарката е излязла (чух как казваше на Нина, че ще обядва към три часа, няма да успее да се прибере по-рано, а сега едва минаваше единайсет), Юля е на лекции, Дана учи с Артьом. Остават старата и дъщеря й Олеговна, но по това време те нямат никаква работа в трапезарията — вече бях научил разписанието им, докато безуспешно дебнех Лена. Изобщо не ме притесни нейният отказ да се разходим заедно, знам ги тези номера. Може би трябва да прескочи до аптеката за нещо чисто женско, а се стеснява от мен. Значи, сега е единайсет и петнайсет, да речем, че Елена се върне след петнайсет-двайсет минути, ще дойде в трапезарията, още около пет минути — е, максимум десет — ще я уговарям и след това ще имаме цели два часа. Два часа! После ще започне масовото раздвижване на обитателите из апартамента, обедната почивка на Дана и Артьом, после ще се върне Лариса, Юлка ще си дойде от лекции и по това време, естествено, на Лена никак няма да й е удобно да излезе от моята стая. Или на мен — от нейната, вече зависи. Но при всяко положение ще имаме два часа! „Какъв късмет! Какъв късмет!“ — пееше всичко у мен.
Чаках я цял час, като гълтах горещия чай и нетърпеливо поглеждах циферблата, със съжаление отбелязвайки, че пресметнатите от мен два часа се топят буквално пред очите ми, превръщат се в час и половина, после в час и четвърт. Къде се изгуби тази жена? Докога може да се разхожда човек в такова време? Ако тя имаше мобилен телефон, щях да й се обадя. Може и да имаше, но аз не знаех номера. Къде беше обаче?
Най-сетне Елена се върна. Моите напрегнати уши доловиха звука на отключващата се брава на външната врата, после бавните, но някак неуверени стъпки по коридора. Тя ли е? Или не е тя? Все пак е тя, Лена.
— Колко дълго се разхожда — казах, като се постарах думите ми да не прозвучат като упрек.
Разбира се, на друг, по-напреднал етап в отношенията щях да избухна, но сега трябваше да бъда кротък и смирен, защото оставаше съвсем малко време и аз трябваше бързо да кажа всички нужни думи, след които вече бих могъл да поканя момичето да се уединим. Сега би било ужасно глупаво да се държа остро.
Тя мълчаливо седна до масата срещу мен и тутакси на вратата цъфна Нина и впери очи в нея. Да, добре е школувал татенцето своята домашна помощница. Или това е заслуга на Лариса Анатолиевна?
— Нина, може ли едно кафе? — тихо попита Елена.
Нина кимна и без да продума, излезе. Времето хвърчеше с безжалостна скорост и аз се хвърлих в атака, погазвайки всички приличия.
— Хайде да вземем кафето ти и да отидем в моята стая. Защо да стоим тук като малки деца?