— Нима тук е лошо?
— Че какво му е хубавото? Всеки момент някой ще влезе и ще седне, дори няма да можем да си поговорим нормално с тебе. Ако не искаш в моята — да отидем да си изпием кафето в твоята стая. Само не тук.
Нина донесе кафето, Елена бавно, сякаш нарочно протакаше, сипа лъжичка захар, разбърка я, отпи малка глътка, отново посегна към захарта. Изглежда, не бързаше да приеме моето абсолютно недвусмислено предложение. Не бързаше или не искаше? Може би действам прекалено грубо? Моят алгоритъм е съставен като за активни московски мацки и може би не действа, когато става дума за самотни майки от провинцията.
— Лена — протегнах ръка през масата и похлупих с длан пръстите й, — днес в колата ти беше съвсем друга. Смееше се, радваше се, очите ти грееха. Какво трябва да направя, за да се усмихваш отново? Ако съм те обидил с нещо, кажи. Ще се извиня, ще го взема предвид, това няма да се повтори. Струва ми се, че цялата тази обстановка — със свободната си ръка посочих стените на трапезарията — ти действа някак потискащо. Тук си притеснена, затворена. Това е причината, нали? Искаш ли да се махнем оттук? Да отидем у нас. Аз имам време до пет. Да вървим, а?
По лицето й се изписаха нежността и благодарността, които толкова бях искал да видя, и устните й трепнаха, сякаш тя понечи да каже нещо…
Вратата, която благоразумно и предвидливо бях затворил, се отвори и аз видях масивната фигура на татенцето. Лена уплашено издърпа пръстите си от ръката ми и пребледня. Татенцето пък напротив, стана целият морав.
— Това… какво е? — Той посочи с пръст мястото, където току-що на масата бяха лежали двете длани, а сега бе останала само една — моята, защото за разлика от Елена аз не отдръпнах своята. Защо беше нужно? Какво лошо правех? Забранено ми е да закачам Юля — изпълнявам го. А за Елена не сме си приказвали. Ако не е позволено, трябваше да ме предупредят. Но с ръка на сърцето трябва да призная, че дори да ме бяха предупредили, това нищо нямаше да промени. Аз наистина се влюбих и в това състояние щеше да е трудно да ме спрат.
Не сметнах за нужно да отговоря каквото и да било, тъй като въпросът на татенцето ми се стори чисто риторичен. Нали всичко беше видял, защо трябва да пита „какво е това“? Каквото си видял, това е. Мъж държи ръката на жена и гали пръстите й. Нищо повече.
— Миша… Михаил Олегович… — замънка Лена. — Ние просто… нищо такова…
Тя скочи и избяга от трапезарията, като едва не събори татенцето. Михаил Олегович стоеше и ме гледаше втренчено. Аз седях, но всичко останало беше същото: и аз го гледах втренчено. Ама наистина, не разбирах с какво съм се провинил и дали изобщо съм се провинил.
Най-сетне устните му помръднаха:
— Престани с това.
— Защо? — нахално попитах аз.
Не, аз съм разумен човек и съм готов да спазвам всички правила, стига ясно да ми се обясни защо това бива, а онова — не бива. Например, изпълнявам инструкции, както и правила за техника на безопасността, тъй като са ми обяснили защо е важно да го правя. И не пъхам фиби в контакти, защото знам, че това не бива да се прави. Дори съм готов да разбера защо аз, безпаричното и безимотно момче без образование и делови перспективи, не бива да въртя любов с хубавички млади племенници на богати хора. Но защо не бива с Лена? Исках яснота.
— И през ум да не ти минава. — Татенцето повтори формулировката, която вече бях чул, когато стана дума за Юля. — Да не си посмял.
— Но защо?
Ако бях толкова упорит в овладяването на знания, сигурно вече щях да съм професор или дори академик.
— Без коментар. Защото аз казвам.
Той крачеше по дългия коридор, а аз стоях на прага на трапезарията и гледах след него. Михаил Олегович отвори вратата на своя кабинет (миналия месец там ми наброи заплатата), след минута излезе оттам с папка в ръка и аз схванах, че се е върнал за някакви забравени сутринта документи. Той подмина антрето и входната врата и влезе в друга стая, откъдето не излезе доста дълго. Сигурно пет минути. Нима това е стаята на Лена? И той не пожали време и сили, за да я накастри хубаво? Да можех да чуя какво й говори, сигурно щях най-сетне да разбера смисъла на забраната му и причината да е недоволен.
Да кажа, че се вбесих, би било все едно нищо да не кажа. Заедно с яда у мен кипеше цяла тенджера, пълна с недоумение, раздразнение и разочарование. Вече си бях представил този ден, моето възбудено и въодушевено от сутрешната среща въображение ми бе обрисувало пъстра, изпълнена с радост картина на развитието на отношенията ни с Елена — и този провал!