Така излиза значи, братя Руденко. И какво да правя аз сега с моето влюбване? Да го пратя по дяволите ли? Или да се изправя като млад воин и да вляза в битка с Владимир Олегович за хубавата Елена? В онзи момент някак не се замислях дали имам шансове да победя в този двубой, или не — мислех само дали ми е нужен такъв двубой. Тогава, седнал в моя апартамент под наем, преценявайки чувствата и мислите си, искрено бях сигурен, че ми е нужен.
Но моят глупашки подреден мозък упорито се вкопчваше във възможността да се разберем с мир и да не стигаме до ръкопашни разправии. Той търсеше доводи нещата да не стоят по този начин. Всичко е различно, сгрешил съм и моите потискащи умозаключения са само резултат от случайни съвпадения и неправилно интерпретирани факти.
Ето защо вечерта, докато мачках масивния, обрасъл с тлъстини гръб на Дана, аз я попитах:
— Ти вчера май пак си описвала някаква картина у чичо си и леля си?
— Аха — продума тя, без да вдига глава.
— И каква беше тази картина?
— Портрет на мъж.
— Какъв мъж?
— Не знам. Така е озаглавена картината — „Портрет на мъж“.
— А кой я е нарисувал?
— Масейс.
Никога не бях го чувал. Какво има да му се описва на един портрет? Е, лице като лице, още повече, че не се знае чие е.
— И ти какво написа? — полюбопитствах, постепенно напредвайки към най-важното.
Дана повдигна главата си и подложи длани под брадичката.
— Опитвах се да разбера защо човекът на портрета държи в едната ръка перо, разпятие и напъпила роза. От сюжета на картината това не може да се разбере пряко, но можем да предполагаме, като се опираме на детайлите. Там всичко е много интересно. — В гласа на момичето зазвуча възбудата на изследовател. — Представяте ли си, в едната ръка той държи перо, разпятие и роза, в другата — сгънат няколко пъти лист хартия, който прилича на документ, на масата има мастилница, а над главата на човека има нимба. Общо взето, странно, нали? Кой е той? Какъв документ държи? Защо е тая нимба? Какво общо има розата? Леля Муза ми заръча да опиша платното от гледна точка на живописта — за техниката, за перспективата и така нататък, а чичо Володя предложи да поразмишлявам върху съдържанието и да измисля историята на този човек.
— Нима я измисли? — искрено се учудих аз.
Аз за нищо на света не бих могъл. Перо, роза и разпятие. Шантава работа, честна дума. Наслагат разни работи, а потомците после да гадаят.
— Ами… донякъде успях. Не напълно, разбира се — призна Дана.
— На леля ти Муза хареса ли й?
— Тя още не е видяла какво съм написала. Ще се върне чак след четири дена.
— Така ли? — С всички сили се мъчех да не се издам, макар че ръцете ми предателски потрепериха. — Няма ли я в града?
— Аха, в Петербург е, на конференция по атрибуция на картини.
— Атрибуция ли? Това пък какво е?
Не че ми беше интересно що е атрибуция, но ми трябваше време да се съвзема. Дана да си обяснява… аз обаче не я слушах, а обмислях получената информация. Значи Муза Станиславовна не е в Москва, а през това време Елена посещава мъжа й. Какво пък, всичко е ясно. Така и трябва да бъде. Жалко само, че се налага да се разделя с надеждата за съвпадения и други разни оправдаващи ситуацията обстоятелства.
Доизслушах обяснението, след което продължих своето разследване.
— Забелязах, че леля ти изобщо не идва тук. Защо не идва у вас?
— Не знам. Тя е много заета. И изобщо, винаги аз ходя у тях.
Много логично. Като те слуша човек, драга моя, излиза, че от цялото семейство Руденко има смисъл да се общува само с теб, а тъй като Муза и без това има възможност да общува с теб, за какво й е потрябвало да идва тук? Няма ли да се пръснеш от това самочувствие? Впрочем, защо трябва да се нахвърлям на момичето? То е само на петнайсет години и всъщност е още дете.