Докато съм жива на този свят, ще благодаря на бога, задето ми изпрати Володя. Изобщо не го обичах, когато реших да се омъжа за него, и ми беше все едно кой ще е съпругът ми — просто така трябваше, така е прието, жената трябва да е омъжена, а родителите ми денонощно ми повтаряха какво прекрасно момче е пораснало в семейството на Олег Семьонович Руденко, колко е красиво, умно, как учи с повишена стипендия, тоест пълен отличник е, колко ме обичал и колко мечтаел да се ожени за мен. Е, и аз се съгласих. Щом непременно трябва да имам съпруг, по-добре той да е красив, умен и любящ. Знаех, че нашият брак няма да трае дълго, но да си разведена далеч не е същото, като да си стара мома. Олег Семьонович беше заместник на баща ми и двамата бяха партийни функционери и можех да не се тревожа, че бъдещият ми съпруг ще се окаже престъпник или някакъв алкохолик. „Наше“ семейство, проверено, с всички гаранции.
Когато бях на шестнайсет години, ме изнасилиха. Не обичам да си спомням за това и не го разказвам на никого. Прибирах се късно вечерта от подготвителни курсове, те бяха четирима и цялата ми съпротива сигурно им е изглеждала смешна и глупава. Какво можех да направя? Дращех, хапех, опитвах се дори да викам, но те здраво ми притиснаха устата и също тъй здраво ме държаха за краката и ръцете.
Разбира се, разказах всичко на родителите си, те дълго се съвещаваха в стаята си, после извикаха някакъв „наш“ лекар, който ме прегледа и каза да лежа и да се лекувам. Синини, хематоми, буца под окото. Никой не отиде в милицията — срам ни беше. И аз се срамувах, и родителите ми не искаха да се разчува. Хем аз изобщо не бях виновна, но самият факт, че ме бяха обладали четири мръсни пияни отрепки, сякаш омърсяваше и мен.
След месец и половина се разбра, че съм бременна. И възникна нов въпрос: къде да отида, при кой лекар? На шестнайсет съм, ще ме почистват „под маска“, тоест практически без упойка, а това е непоносима болка, ще съобщят в училището и в службите на родителите ми, ще ме позорят пред всички, а ако кажа истината, че са ме изнасилили, веднага ще попитат: „Защо не сте подали оплакване?“ То така всяка малолетна проститутка ще иска да й се направи аборт с обезболяване, защото, видите ли, била изнасилена. Трябва да има документ от прокуратурата или от милицията.
С една дума, отново намерихме „нашия“ лекар, родителите ми му платиха и той направи всичко, дори с инжекция — аз заспах и нищо не почувствах. Но нещо не е станало както трябва, той нещо е сбъркал и макар че си премълча и не каза на мама и татко, медицинската сестра, която му помагаше, ме предупреди: няма да имам деца. Никога. И ме накара да обещая, че няма да изложа доктора и няма да кажа на родителите си.
И аз удържах на думата си. Те и досега не знаят със сигурност защо с Володя нямаме деца, само понякога въздишат и горестно предполагат, че сигурно причината е в онзи ранен аборт. А Володя знае. От него не крия нищо.
Когато на шестнайсет години ти кажат, че няма да имаш деца, това изобщо не изглежда страшно. На тази възраст човек въобще не мисли за деца. Той мисли за любов — прекрасна, страстна и за цял живот. Аз бях обикновено момиче и също мечтаех за такава. Вярно, никога не съм била красавица, но благодарение на татковите връзки бях много модерно облечена и все пак привличах вниманието на момчетата. В първи курс ме ухажваше едно много хубаво момче, третокурсник, и дори ми се струваше, че съм влюбена до уши в него, но когато се стигна до сериозното… Аз изобщо не го исках това „сериозно“ нещо, но разбирах, че така трябва, ако искам да задържа любимия си и изобщо да бъда на ниво.
Беше ужасно. Болеше. Страхувах се. Пред очите ми непрекъснато бяха онези четиримата и ми се струваше, че отново ме изнасилват в тъмната пуста градинка, и плачех, дърпах се и молех: „Недей, недей, престани!“. Моят приятел остана толкова разочарован, че никога повече не ме заговори.
Бях на двайсет, когато абсолютно същото се случи за втори път, вече не със студент, а с млад неженен научен сътрудник в един московски музей, където ходехме на практика. Струваше ми се, че с него имаме много общи интереси и той е много образован, фин и изобщо, прекрасен. Но аз пак виках, плачех, дърпах се и пак ме болеше, и се страхувах. Моят фин и образован любим ме нарече глупачка и психопатка и престана да се обажда.
Аз внимателно слушах разговорите на приятелките ми, четях книги и гледах филми, опитвах се да разбера какво не ми е наред — защо всички толкова се стремят към секса, а аз изобщо не го искам? Какво трябва да се случи, че и аз да го пожелая? Някак не е прието да разговаряш за това с родителите си, а с връстниците ми не ми се искаше, за да не ме сметнат за непълноценна и да започнат да ми се подиграват. Днес професията на сексопатолога е много популярна, а тогава, в средата на осемдесетте, да потърсиш помощта на такъв специалист беше едва ли не по-срамно, отколкото да се лекуваш при психиатър или венеролог, така че бях принудена сама да се ровя в наличната информация.