Фригидност, провокирана от психотравмираща ситуация — това беше отговорът, който успях да формулирам криво-ляво. Не знаех какво да правя. И реших да оставя нещата на самотек: каквото ще става, да става. Явно такава ми е била съдбата…
Познавах Володя Руденко практически от детството ни, нашите родители бяха приятели, а ние с него бяхме връстници. И когато мама и татко започнаха усилено да ми го предлагат за съпруг, аз се съгласих. Беше ми все едно. Не го исках, но не исках и никого другиго. Давах си сметка, че няма да бъда за него нито пълноценна съпруга, нито майка на децата му, така че той най-вероятно скоро ще се разведе с мен.
Започнахме да излизаме, аз с всички сили се преструвах, че съм влюбена, че той много ми харесва, а когато се озовахме в леглото, си казах: „Търпи, Муза, мълчи и търпи“. Много се стараех да не се разплача, да не запищя и да не го отблъсна, макар че пак ме болеше. Успях. Изтърпях всичко и бях сигурна, че Володя нищо не е забелязал и е останал напълно доволен.
Но се оказа, че моите старания са отишли на вятъра.
— Ти се чувстваше зле. — Володя не питаше, той беше сигурен и за миг аз се обърках. — Не се опитвай да ме лъжеш, ти се чувстваше зле и май дори те болеше. Винаги ли е така с тебе, или аз направих нещо не както трябва?
— Винаги — изтървах се аз, преди да успея да обмисля ситуацията.
— И знаеш ли защо? Знаеш ли причината?
Аз мълчаливо кимнах и изведнъж се разплаках. Той дълго ме утешава, успокоява ме и ме гали по главата и по голите рамене, докато сълзите ми пресъхнаха. А когато пресъхнаха, изведнъж му разказах всичко. Той беше толкова прекрасен, толкова добър и аз толкова отдавна го познавах, че реших да не го лъжа и да му кажа истината, докато не е станало късно, докато още не сме женени и можем да се откажем от намеренията си.
— Това е ужасно — тихо каза той, докато все още ме държеше в прегръдките си. — Горкото ми момиче. Какво си понесла…
— Кой ще каже на родителите? Ти или аз? — Сметнах, че е време да прехвърля разговора в практическо русло. Освен това, след като облекчих съвестта си, аз веднага започнах да се разкайвам за собствената си откровеност.
Той се отдръпна и ме погледна с недоумение.
— Какво да каже?
— Че няма да има сватба. Ти ли ще им кажеш? Или аз?
— Не искаш ли да се омъжиш за мен?
— Не, вероятно сега ти няма да искаш да се ожениш за мен. Извинявай, Володенка, ти толкова ме обичаш, а аз… виждаш каква се оказах… Непълноценна.
— Не говори глупости. — Той се усмихна и ме прегърна. — Та нали ме обичаш?
— Много. Много те обичам.
Не беше вярно, но аз не посмях да му кажа истината. Все пак това щеше да бъде чудовищно жестоко, защото преди това постоянно му бях повтаряла, че го обичам.
— И аз те обичам. Значи ще бъдем заедно.
— Но ти ще се чувстваш зле с мен!
— От къде на къде? Заедно ще се чувстваме много добре.
— Аз не мога да ти бъда съпруга в пълния смисъл на думата.
— Ще можеш. Макар и не веднага, но ще можеш. А ние за никъде не бързаме, нали така? Животът е дълъг, имаме време за всичко.
— Но аз не мога да имам деца.
— Е, какво да се прави… По принцип не е толкова сигурно — лекарите често грешат, и то не само за лошото, но и за хубавото. Ако съдбата пожелае, ще имаме деца, ако не — значи не. Не мисли за това, Муза, мисли, че ние се обичаме и скоро ще се оженим.
Не разбирах защо той се решава на това. Единственият отговор, който ми хрумваше, беше кратък и всеобхватен: ЛЮБОВ. Той толкова ме обичаше, че беше готов да се ожени за мен независимо от всичко.
Въпреки признанието постоянно ме преследваше усещането, че мамя Володя — та нали му разказах всичко, но скрих най-важното: че не го обичам. А може пък това да не беше най-важното?
Малко преди сватбата, когато аз за пореден път заговорих, че още не е късно да се откажем и нека той си намери по-подходяща съпруга, годна за телесни радости и майчинство, Володя каза: