44.
Бяха прегазили мочурището, като се взираха сред клоните на противните дървета. Бяха претърсили храстите, подплашвайки таралеж с патешка човка, който изтрака с кристалните си бодли в скафандрите им и избяга. Змии се спускаха от „листата“ над главите им, за да ги погледнат с хитрите си очички.
Нямаше и следа от Хектор.
На това безумно място всичко можеше да е навсякъде. Нищо не беше такова, каквото изглеждаше. Бръмчаха цветя, клокочеше пръст, комари хвърляха сребристи електрически искри.
— Могул не търсеше сериозно. Наслаждаваше се на гледката, постоянно сочеше към разни неща и се смееше. После се втурна сред дърветата и се изгубихме.
Табита бе включила единствения работещ кран и трите оцелели робота и разтоварваше, кораба. Сред влажните папрати бяха струпани кожени куфари и алуминиеви кутии, обвити в парчета разкъсана червена коприна и морскосин кретон, като декор на някакъв сюрреалистичен балет. Там беше и пътната кутия, в която продължаваше да спи Тал.
Саския се опитваше да помогне, ала мислите й бяха другаде: при втората й половина. Тя стоеше в блатото с дълъг нож в ръка и сечеше увисналите по крилете и шасито на „Алис“ лиани. От време на време спираше и хипнотизирано се взираше в изнасяните от трюма вещи.
— Не плачи — каза Табита. — Ще си повредиш циркулаторите.
Близначката мъчително простена, изруга и продължи да се бори с лианите.
Табита се приближи до нея.
— Върви да го намериш — внимателно поръча тя.
Очите и носът на Саския бяха зачервени и изглеждаха ужасно на фона на бледото й като пергамент лице. Тя трескаво поклати глава и посочи с ножа.
— Това е по-важно.
— Ще се оправим. По-късно ще ни помогнеш.
Акробатката неохотно погледна към мрачната гора.