После плъзна очи към Табита и кораба.
— Вземи пистолета.
— Не е у мен. Трябва да е у него.
— Тогава вземи ножа.
Саския се поколеба.
— Няма ли да ти трябва?
Табита я потупа по рамото.
— Давай. Не изключвай радиостанцията. Обаждай ми се на всеки пет минути.
Саския прехапа устни, вдигна ръка и със странно нежно движение допря кокалчето на показалеца си към визьора на Табита.
— Обичам те — каза тя.
— Не ме обичаш — рязко отвърна Табита. — Върви да доведеш брат си. Скоро тръгваме.
На измъченото лице на близначката се изписа гняв.
— Не се дръж снизходително.
Сепната, Табита разкаяно се втренчи в очите й, после заби поглед в калта.
Когато отново вдигна глава, Саския изчезваше в храсталаците.
Минутите течаха. Огромното неподвижно слънце пламтеше през намусените облаци. Всичко се виждаше и в същото време беше невидимо. Парещата, плътна светлина като че ли проникваше през скафандъра и пронизваше костите. Избягалите при падането на кораба насекоми бързо се бяха завърнали на рояци, издаваха висок стържещ звук и излъчваха особено сияние, което смущаваше радиостанцията. Когато й се обади, гласът на Саския звучеше далечно и кухо.
Табита и роботите се опитваха да извадят кораба от блатото. Тя даде команда. Лявото крило внезапно се надигна от листата и във въздуха се разхвърчаха пръски кал.
— Страхотно, страхотно! — Табита се затича покрай кърмата. — Задръжте така!
Отново изпълнена с надежда, тя повика корабната личност.
— Хей, Алис! Чуваш ли ме?
Никакъв отговор.
Внезапно дъждът се усили.
Табита нареди на роботите да завържат кабелите за яките дървета, докато тя седна под едно от тях и изпи още една кутия стимулант. Безпокоеше се за малките машини, които робски се трудеха в дъжд и пек. Стандартната им изолация не бе предназначена за такива условия. Единият вече се държеше малко странно. Ако не го наглеждаше, щеше да залитне, да се блъсне в съседен дънер и да остане там, съсредоточено разкопчавайки и закопчавайки една и съща закопчалка.
За втори път се обади Саския, после чу гласа на Марко:
— Появи ли се?
— Кой? — попита тя.
— Хектор. Хектор. — Сигналът бе слаб, сякаш идваше през плътна маса стъклен памук. — Ти кой мислиш?
— Бившият ви партньор. Нали беше мъртъв?
— Беше, разбира се! Еладелдийците го застреляха. — Пращене. — … го видя. Не беше ли мъртъв?
Тя изскърца със зъби. Нямаше намерение да спори с Марко. Дори не искаше да говори с него.
— Върна ли се вече? Хм, предполагам, че не е — след кратка пауза добави той.
— Не.
— Ти добре ли си? Нали не си ранена? Сигурно само Могул е… не е толкова зле, голям късмет, а?… при теб ли е? А, вече виждам кораба… идвам.
Табита отговаряше на всички въпроси с едносрични изсумтявания. Тя се изправи, изтупа пръстта от скафандъра си и се наведе под увисналия във въздуха кораб.
— Не си прави труда, Марко.
— Трябва да поговоря с теб — каза той.
Без да прекъсва връзката, музикантът се приближаваше през гората.
— Предполагам, че се е разтопил от топлината. Хектор. Дяволите да го вземат, уплаши ни… изправи се и изскочи от онзи… се изкатери през покрива — спомняше си Марко. Сигналът прекъсваше и съскаше. — И изчезна.
Говореше напрегнато, в гласа му се долавяше шок, страх и нервност. Реагира на всичко с говорене, кисело си помисли Табита.
— Бързо се движат, тези извънземни. Сигурно… просто объркан, трябва да се е уплашил, това беше… приземяване.
Без да му отговаря, тя отвори панела на основните двигатели.
На стотина метра между дърветата зърна Марко. Скафандърът му блестеше в аленочервено и мастилено черно. Махаше й с ръка. Табита не му обърна внимание. Повика най-близкия робот и когато машината се приближи, се наведе, за да я вдигне.
Марко се втурна към нея.
— О, чакай, чакай, дай да ти помогна. — Двамата вкараха робота през отворения шлюз. Лицето му зад поляризирания визьор изглеждаше мрачно и потно.
— Господи, иска ми се да знаех къде съм — изпъшка той, докато роботът се завърташе и се плъзна нагоре по рампата към кабината. Марко уморено посочи към влажната гора. — Без скафандър може да му се случи нещо.
За миг Табита си помисли, че говори за Могул. Тя насочи вниманието си към монитора на китката й.