— Чупката, Марко — спокойно каза Табита.
— Искам да ти докажа, че съжалявам — искрено отвърна той. — Искам да помогна, за да се измъкнем оттук!
Табита Джут извади глава от вътрешността на кораба си и посочи към гората.
— Върви да помогнеш на Саския. Открийте Могул. Когато се върнете, ще ви намеря някаква работа. — Беше категорична.
Марко се подчини. Тя го видя да изчезва в растителния ад. Видя го и няколко минути по-късно да пресича висок хребет — ален скафандър, мъчително проправящ си път през невероятните дървета към невероятния хоризонт.
45.
„Алис Лидъл“ висеше на метър и половина над мочурливата овъглена почва в гигантска люлка, опъната между дърветата. Бе отнело малко повече време, отколкото очакваше Табита. Свършиха им кабелите и се наложи да импровизират с лиани.
По някое време корабът натежа и външният ляв импулсен двигател се заби в калта. Нямаше как да се пъхнат под него и да го повдигнат. Табита вече бе изгубила един от криковете в блатото.
„Ако можеше да стане с мръщене — често казваше баща й, — вече да е готово.“ Писнало й бе да се занимава с това. Не можеха да закрепят кораба по-стабилно, а имаха да вършат други неща.
Прати роботите да почистят на борда и да изчукат огънатите стени, докато тя се помъчи да закърпи смачкания синусов прогонен генератор. В отсъствието на Марко и Близнаците се съсредоточаваше по-лесно. Докато работеше, постоянно се опитваше да примами корабната личност от скривалището й. Гълчеше я и я успокояваше. Разказваше й истории.
Дъждът отслабна до лек, нацупен ръмеж.
Повредите в страничните двигатели бяха прекалено навътре и с тези инструменти не можеше да ги достигне. Навярно бяха усилвателите на матрична компресия. Табита никога не беше ремонтирала усилвателите на матрична компресия извън ремонтен док и без да има на разположение поне три дни. Нямаше ремонтен док. Не разполагаше и с три дни. Скафандърът на Саския бе модерен боклук, този на брат й навярно също. Те не бяха предназначени за такъв ад.
Саския отново я повика по радиото.
— Саския — попита я тя, — там ли е Марко? Тръгна да те търси.
— Не съм го виждала — отвърна близначката. Въпреки че едва се чуваше, гласът й все още звучеше измъчено.
Може би се опитва да намери фраска, помисли си Табита. Не я интересуваше къде е. Или щеше да се върне, или нямаше.
— Оглеждай се за него — поръча тя.
Седнала под огромен розов карфиол, Табита обмисли положението. Най-доброто, на което би могла да се надява, беше усилвателите да не са съвсем смачкани и веригите на Шерненков все още да са в добри отношения с жироскопите. В такъв случаи (ако успееше да херметизира кораба) можеха да се надяват да излетят. (Ако импулсните двигатели запалеха. Ако не… Но можеха и да запалят. Кой знае?) Теоретично можеха да се надяват да излетят.
Господи, когато бяха строили тези машини, бергените наистина ги бяха правили както трябва.
Но пък без осев ключов кристал можеше само да излезе в орбита. За колко време — неизвестно. Достатъчно, за да привлече вниманието на случайно минаващ наблизо кораб? Навярно не, ала какъв друг избор имаше? Алтернативата бе да седи тук и да умре… или да се втурне в джунглата с крясъци и безумен смях.
Всички щяха да загинат.
Не.
Тогава? В орбита.
Без компютър, който да чертае маршрутите. Ако не успееше да получи поне елементарна навигационна помощ, щеше да се наложи да използва таблиците. Знаеше, че има екземпляр от тях. Някъде. Ако не успееше да открие таблиците, излизането й в орбита щеше да е балистичен еквивалент на плюене по тавана.
Кстаска щеше да го направи и насън, помисли си Табита. Кстаска щеше да закърпи усилвателите само с едно докосване на опашката, ако я помолиш любезно. В този момент Кстаска щеше да е страшно полезна.
Кстаска вече беше мъртва.
Всички щяха да умрат.
Добре. Така. Междувременно.
Тя се изправи и предпазливо се огледа за дебнещи горски създания. После започна да се катери по грамадния карфиол. С безбройните му разклонения изобщо не бе трудно. Табита изпълзя по гладък, лъскав клон.
Високо в тъмночервената гора видя огромни лилави игуани, които се спотайваха сред листата и лениво изстрелваха еластичните си черни езици към мушичките. Притворените им очи им придаваха постоянно развеселен вид. Смееха се на глупавите хора, които тичаха като луди наоколо, преди да умрат.