Нещо се рееше в далечината. Табита го гледаше отвратена. Предполагаше се, че на Венера има динозаври, гигантски тлъсти ходещи змии с отровен дъх. Вече беше видяла нещо подобно на скорпион и едва не настъпи малко черно влечуго, което бясно й изсъска и изчезна в калта. Нямаше нужда да са големи.
Никога не бе живяла на място с толкова много диви животни. И не й харесваше. Не й харесваше мисълта за създания, които не са нито домашни, нито разумни, нито стават за ядене.
Тя сведе очи към голия, ожулен покрив на кораба си. От комуникационните уреди наистина не бе останало нищо друго, освен десетсантиметрово парче от антена. Значи нямаше външни скенери. А с разбития илюминатор щеше да излети съвсем на сляпо.
Колкото по-малко информация, толкова по-лесно. Прегазваш всичко и изчезваш в същата посока, от която си дошъл.
След това… Нямаше смисъл да се безпокои за после. Не и докато не установеше дали все още има импулсни двигатели.
Пет минути по-късно лежеше по хълбок в калта под „Алис“. Опитваше се да закрепи втория крик, който бе вкарала под дюзата. Свита на кълбо, Табита пъхна почти целите си ръце в процепа. Ако се наклонеше с още пет сантиметра, корабът щеше да я осакати, разсеяно си помисли тя. Табита му говореше. Тихо пъхтеше, докато натискаше крика. Би дала всичко, за да може да си свали ръкавиците.
Прекара в тази поза доста време. Забрави за драконите, мушиците, фосфоресциращите игуани, малките черни змии. Изместени от по-важни неща, всички тези мисли я напуснаха и тя се превърна в машина, по-елементарна от всеки робот. Беше крик. Даже обикновен лост.
Изкривеното време беззвучно течеше. Скритото слънце не помръдваше. Марко Мец и удивителните близнаци Зодиак не се завръщаха.
Табита задържа кораба в нужното положение достатъчно дълго, за да се претърколи навън и да нареди на роботите да подложат отдолу дървесен дънер. Изгуби и втория крик, но дървото издържа. Тя се покатери на борда и припряно се изкачи по наклонената палуба, изгаряща от нетърпение да провери дюзата.
Работеше. Наред с триумфалната струя пламъци, отвътре блъвна кал. Табита запя от радост. Разплака се. Възнагради се с бира.
Обади се Саския.
— Открих го — колебливо съобщи тя. Смущения ли се чуваха или някой пееше.
— Кого си открила? Могул ли?
— Могул — отвърна близначката. — И Марко… в момента връща Могул.
— Той добре ли е?
— Не зная! — Задъхваше се, гласът й звучеше истерично. — … луд — каза Саския. — Той е щастлив. Табита? Табита, как си?… „Алис“?
— Всичко е наред. — Табита се усмихна на очукания си кораб, на роботите, с техните изолационни спрейове и лазерни поялници. — Засега.
— Имаме късмет — промърмори близначката. — Нали?
Табита се надяваше, че наистина е така.
Тя седна в мрежата си и отново започна да се бори с компютъра. Алис се появи за миг, после пак изчезна.
Беше й трудно да се съсредоточи. Един от роботите поправяше вратата на шлюза, която бе разбила Табита. Той вдигаше такъв шум, че се наложи да го прати отзад. Вратата остана увиснала. Включила охлаждането на скафандъра си до максимум, тя седеше в кабината и атакуваше укрепените лабиринти на машинната логика.
Алис летеше: бледа сянка, която пробяга по силиконовите коридори и изчезна зад ъгъла.
Изтече още един напрегнат час. По някое време й се стори, че сънува. Иззад завесите постоянно изскачаха жълти саламандри и се катереха по стените, Но там нямаше никакви завеси.
Внезапно разбра. Кислородната бутилка. Трябваше да я зареди. Колко време я използваше? Тя се огледа наоколо. Светлината зеленееше. Това обаче щеше да отнеме четвърт час. А й трябваха само още няколко минути. Продължи да пресява кодовете.
Знаеше, че е в опасност, знаеше, че трябва да отдели време, за да зареди кислородната бутилка, знаеше, че това ще проясни главата й, знаеше, че го отлага, защото мозъкът й вече е замъглен от въглероден двуокис. Но само след още няколко минути можеше да открие друг логичен блок и тогава всичко щеше да е далеч по-лесно. Дори щеше да си почине.
Ала и без това щеше да си почине за петнайсет минути, защото… Защото го искаше. Искаше да полегне.
Табита сковано изпълзя от мрежата.
— КАПИТАНЕ.