— Бих те поканила на борда, но няма да остана тук.
— Жалко — каза той. — Щеше да е прекрасно. Какъв модел е?
Табита вдигна очи към него. Внезапно осъзна, че музикантът наистина се интересува от кораба й и кой знае защо се почувства засегната.
— Просто стара бракма.
— Скутер ли?
— Не, баржа.
Марко изглеждаше искрено въодушевен, като че ли гореше от нетърпение да й разкрие някаква страхотна тайна.
— И е само твой? На никой друг?
— Да — раздразнено отвърна тя.
— Искаш ли да ме откараш до Изобилие?
— За Изобилие ли заминаваш?
— Да.
— Тази вечер ли?
— Не, не. Утре сутрин.
Табита го зяпна.
— Ами, да! — съгласи се тя. После си спомни за осевия ключов кристал. — Ами, не. Искам да кажа, с удоволствие, но ми трябва още нещо.
Марко се подсмихна.
— О, има и още. Още много! Какво ти трябва?
Табита мъчително преглътна.
— Двеста и петдесет — отвърна тя. — В аванс. И после, по дяволите, не зная, трябва да направя ремонт.
— Няма проблем.
— Не ти вярвам — поклати глава Табита. — Не говориш сериозно.
— Понякога съм сериозен.
Марко лекичко плъзна пръсти по ръката й. Имаше нежна длан, длан на музикант.
— Искаш ли да идем на купон? — попита той.
7.
Излязоха заедно в студената, прашна нощ.
Въпреки че парадът отдавна беше свършил, водата все още кипеше от живот. Хлапетии се боричкаха върху салове от дъски и пластмасови бурета, двойки се разхождаха в лодки с гребла, бавно плаваха моторници, останали без енергия. На пристана под „Мьобиусов лист“ стояха, седяха, излягаха се, спореха и пиеха десетина души. За червено-бял кол бе завързан малък скутер. Зелената птица полетя право към него. Луните правеха сянката й двойна.
Луните сияеха над пустинята и степта, над полярните селища и каньоните, в които сънливо течаха дълбоки, широки канали. Те обагряха пустините и пампасите, блестяха над стъклените ферми, искряха над езерата за алги на долепените един до друг градове. Осветяваха арената в Барзум и посребряваха моравите в предградията на Бредбъри. Без никаква дискриминация огряваха мрачните монолитни сгради в стария град и арогантната джунгла на новия, безмълвно наблюдаваха как расте и прехвърля границите на разглобения купол.
Смаяна от късмета си, Табита седеше на кърмата. Скутерът пореше мръсните води под яростния блясък на видеостена. Целият Марс, по-късно щеше да забележи тя, беше разпродаден. Инвеститорите продължаваха нататък. От няколко години Скиапарели представляваше жива панкултурна оранжерия, космополитен кръстопът на слънчевата система, където всички клиентни раси на Капела можеха да съществуват съвместно в шумна хармония или да преминават транзитно, за да се насочат към кервансараите на юг. В последно време туристическите бусове изместваха лодките и количките от ал-Казара, вносни сувенири изпълваха магазинчетата, в които някога космонавти махмурлии мъкнеха свещите и акордеоните си.
Табита нямаше нищо против сегашното положение, макар че си спомняше и по-добри времена, не толкова отдавна, когато джазовите оркестри във винарните почти успяваха да заглушат ужасното тракане на старите търговци на подправки, играещи на домино. Можеше да спиш навсякъде, където е достатъчно топло, и даже ченгетата не те безпокояха. Когато призори се събудиш, откриваш, че в джоба ти рови с нос безстопанствена лама и група трантски наркодилъри разпъват сергиите си около постелята ти.
Нахлузваш си обувките, премигваш и прекосяваш пазара, крадеш чапати1 от стариците и стигаш до аркадата, като следваш аромата на печено кафе. Хората се провесват от прозорците да побъбрят със съседите си оттатък канала. Над сто деветдесет и деветте малки кея. Пъстроцветното им пране неподвижно виси в хладния утринен въздух. Докато пресичаш Бакърения мост, слънцето се подава над покривите, ярко като масло в канелено небе. Товарни роботи бодро порят водата и си тананикат. В градините „Хамишавари“ бликват фонтаните.
За онези хора, които предпочитаха да се реят из космоса, вместо да висят по орбиталните строежи, Марс и неговите луни бяха първото благо на дарения им космически двигател. Операциите се насочваха от капелански ръце, капелански машини изпълняваха задачите, ала именно хората от Земята, неговата най-близка съседка, се заеха с огромната работа по разработването на Марс. Усърдието им бе разбираемо. Неочаквано ставаше достъпна цяла нова планета, при това не само достъпна, а свободна, необитаема, пустееща. Изоставена.