Някой я викаше.
Жена. Много позната.
— Мамо? — попита тя. Гласът й прозвуча странно, сякаш викаше по тръба. — Какво искаш?
Табита легна на пода. Зарея поглед към прелестните червени и зелени светлини. Беше толкова глупаво да прекара целия си живот в тази кабина и никога да не им обърне внимание. Бяха ужасно красиви. Бяха смешни.
— ТРЯБВА ДА ПРОЧИСТИТЕ КИСЛОРОДНАТА СИ БУТИЛКА, КАПИТАНЕ.
— След малко.
— МОЛЯ ВИ ДА ГО НАПРАВИТЕ, КАПИТАНЕ.
— Рела? Ти ли си?
Последва кратко мълчание.
— ВЕДНАГА ПРОЧИСТИ КИСЛОРОДНАТА СИ БУТИЛКА, ТАБИТА. ПРОСТО ГО НАПРАВИ.
— Доджър!
Тя се опита да се изправи, но й се стори невероятно трудно. Откри нещо на пода, нещо голямо и метално, знаеше какво е, просто не си спомняше името му. Нещо тежко. То искреше и сияеше. Прелестните светлини се умножаваха и се въртяха около главата й.
— ТИ УМИРАШ. ТАБИТА. УМИРАШ.
Накъдето и да погледнеше, Табита виждаше блещукащите пъстри светлини: по пулта, под пулта, в трюма.
В трюма нещо помръдна.
— Доджър?
Тя се наведе напред и се втренчи надолу. Примигващите светлини обгръщаха всичко като воал.
Сянка. Някой се движеше в празния трюм.
— Виждам те, Доджър.
Обаче не виждаше нищо. Табита запремигва. Усети пронизваща болка в гърдите, която й пречеше да мисли. Искаше й се да заспи, но я болеше ужасно. Имаше ли някого там?
Може да се бе върнал един от тях, един от онези с безумните скафандри.
Запищя сирена.
— ТАБИТА! ТАБИТА! ТАБИТА ДЖУТ!
— Добре, Доджър — изхриптя тя. — Заради теб. Само… заради… теб…
Но не можеше да се надигне. Сирената я притискаше към пода. Гласът продължаваше да вика, докато Табита измъчено се тътрузеше по задник до стената, за да протегне ръка и да извади кислородния маркуч от панела.
— Заради теб, Доджър.
Вкара го в респиратора си.
— Зара…
И припадна.
Ходеше под вода. По дъното. Дишаше вода. Беше лесно. Просто вдишваш и издишваш. Ех, ако знаеха колко е лесно. Бавно напредваше в тъмната вода. Тук долу имаше и звезди. Те се вълнуваха, когато се надигаше към тях. Блещукаха, пращаха й послания. Ела, казваха звездите. Ела.
Бе на дъното.
После изведнъж лежеше на пода в кабината на „Алис Лидъл“, дробовете й се надигаха от прилива на кислород, главата й кънтеше, крайниците й бяха изтръпнали. През разбития илюминатор виждаше намусеното сияние на горещата заоблена гора, димящите капки дъжд.
Идиотка такава, каза си тя, като поемаше чистия въздух. Скапана идиотка. Беше си помислила, че в кораба има някой и й говори.
— Алис? — каза Табита. Гърлото я болеше.
Никакъв отговор.
Тя се опря на стената и седна. Все още с включен маркуч, Табита се пресегна зад себе си и откопча кислородната бутилка от гърба си. После се надигна и я вкара в зареждащото устройство. Наклонила глава настрани към датчика, тя видя колко ниско е спаднало равнището на кислород и потрепери.
Имаше петнайсет минути. Бръкна в чантичката на колана си и извади последната кутия стимулант.
От трюма се разнесе дрънчене.
Там имаше нещо. Не си го бе въобразила.
— Саския?
Никакъв отговор.
Навярно папагалът бе излязъл от кутията си.
— Тал? — извика тя. — Тук, Тал.
Никакъв папагал.
Табита смукна от кутията. Болеше я гърлото.
Мъчително се изправи на крака. Мускулите й бяха обвити с шкурка. Задъхана, тя се облегна на стената и погледна към кислородната бутилка. Оставаха десет минути, през които безпомощно трябваше да чака съществото в трюма да дойде и да я изяде.
Тишина. После тих тропот и издрънчаване.
Прилеп, помисли си Табита. Сигурно беше влетял през отвора на тавана и не можеше да излезе.
Шест минути. Пет. Четири минути двайсет и четири секунди.
Отново дрънчене. Като парченца метал, каза си тя, докато отчаяно се чудеше какво би могло да е. Нещо с метални люспи; Игуаните. Това трябваше да е.
Две минути петдесет и осем секунди.
За да влезе в кораба, игуаната трябваше да се е покатерила по някое от дърветата, за които бяха завързани кабелите, да е пропълзяла по тях, да се е качила на покрива и да се е спуснала през изметнатите капаци.
Ново дрънчене, този път по-продължително.