Една минута.
Нещо имаше вътре и я дебнеше.
Табита забеляза на пода, големия ключ. Осъзна, че е затаила дъх. Щом нямаше да диша, какво правеше закачена за този кислороден маркуч?
На зареждащото устройство светна индикаторен панел. Съобщението гласеше: „ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ. НЕ СЕ ОПИТВАЙТЕ ДА ИЗКЛЮЧИТЕ КИСЛОРОДНАТА БУТИЛКА, ДОКАТО НЕ ИЗГАСНАТ ВСИЧКИ ЛАМПИЧКИ И НЕ ЗАВЪРШИ ЦИКЪЛЪТ“.
Табита хвана бутилката.
Машинарията изръмжа.
Панелът продължаваше да свети.
Империи се въздигаха и загиваха.
Панелът продължаваше да свети.
Вселената сънливо се въртеше около оста си.
Панелът угасна.
Табита грабна бутилката и я прехвърли през рамото си. Намести я, чу изщракването на клапана и напълни дробовете си с кислород.
Издърпа маркуча от шлема си и взе гаечния ключ.
Тя се спусна по рампата в трюма, като се движеше колкото може по-тихо. Облегна се на касата на разбитата врата и усети, че „Алис“ се олюлява под краката й.
От тъмночервените сенки се надигна нещо ниско и се насочи към нея.
Не игуана. По-голямо.
Табита замахна и понечи да запрати ключа по създанието. И тогава видя какво е. Робот с дайре.
Когато помръднеше, дайрето дрънчеше.
— Тъпа бракма — предпазливо измърмори Табита. — Дай ми го.
Роботът й го подаде. Тя му връчи ключа.
— Вземи. Поправи тази врата.
Очите му проблеснаха.
Табита приклекна, провери индикаторите на монитора си и въведе командата. После с дайрето в ръка се завъртя, за да се върне обратно в кабината. Роботът се заклатушка след нея. Тя погледна към дайрето и го разтърси. Стъпи върху рампата. И вдигна очи.
В кабината стоеше: нещо и се извисяваше над нея като голо плашило, изкоренен храст, изсъхнало дърво. То се наведе към нея, като пращеше и се огъваше на невероятни места.
Табита мъчително преглътна.
— Хххектор? — прошепна тя.
46.
Фраскът изсъска. Гласът му прозвуча като зелени вейки, подхванати от пламъци.
Табита отстъпи крачка назад.
С внезапно завъртане на хълбоци, фраскът рязко заслиза по рампата. Движеше се като акула и малко като тромава марионетка.
На слабата светлина извънземният приличаше точно на жив наръч съчки. Цялото му тяло представляваше издължена, издута маса от светлокафяви нишковидни тръби, от които стърчаха четири въжести ръце и два мършави крака, сякаш насила са били напъхани вътре или са пораснали под различни ъгли като клони на лиана. Беше гол, макар че това всъщност не означаваше нищо, все едно да се каже, че е голо някакво насекомо. Предпазваше го самото му тяло.
Фраскът се приближи до Табита в основата на рампата. Завъртя глава и я разгледа. Очите му бяха хлътнали, кръгли и черни като боровинки, много малки и ярки.
— Косссмичессски кораб — каза той.
Чу го ясно, макар че гласът му ужасно пращеше.
— Да — отвърна тя. — Моят космически кораб.
Като се движеше бавно и не го изпускаше от поглед, Табита го заобиколи и се качи по рампата в кабината. Съществото я проследи с очи.
— Казвам се Табита Джут — отчетливо произнесе тя. — Можеш да се обръщаш към мен е „капитане“.
Табита се извърна, за да остави дайрето и фраскът изсъска, което я накара да подскочи.
Тя внимателно се пресегна, постави ръка върху мрежата си, готова да я разтвори и да седне. Отново се завъртя и погледна надолу към него. Извънземният все още я наблюдаваше. Зачуди се какво разбира и колко опасен може да стане, ако се уплаши.
— Приятелите ти много се тревожат за теб — каза Табита.
Той поклати глава със странно, спираловидно движение.
— Марко Мец — продължи Табита. — Близнаците Зодиак. Твоите приятели.
Създанието не реагира.
Тя посочи през разбития илюминатор към грозната гора навън.
— Всички са там и те търсят — обясни Табита и се пъхна в мрежата си.
Фраскът се раздвижи. Той се качи в кабината и застана опасно близо до нея.
Клоните, които образуваха тялото му, бяха възлести и изглеждаха твърди като кости. На някои места човек можеше да мушне пръст между тях.
— Сссиссстема — каза съществото, погледна през илюминатора и внезапно протегна ръка пред себе си. Ноктестата му длан падна върху пулта със силно изтракване. — Ссслънчева сссиссстема.