— Венера — отвърна Табита. — Това е Венера. — Тя се опита да не гледа към лапата му. — Можеш ли да поправяш плексиглас? — Предполагаше, че навярно може, ако пожелае. Спомняше си, че бяха построили Изобилие, изпреждайки напомнящата му кост материя от вакуума, от пяната от елементарни частици.
Изражението на фраска се промени. Лицето му хлътна навътре по дължината си. Ефектът напомняше на изсъхнала чушка, внезапно разцепила се наполовина, ала движението бе навътре. Като че ли се опитваше да всмуче лицето си наполовина.
Табита потръпна.
— Виж, в момента съм много заета — бързо заговори тя. — Няма да оцелеем още дълго, ние с твоите приятели, ако не успея да поправя кораба, така че ако не възразяваш, можеш да останеш в трюма и да ги почакаш… — Табита недвусмислено посочи към рампата. — Ще се помъча да ги повикам, да им съобщя, че си добре, става ли?
Лицето му възвърна нормалното си положение. Ако това бе нормалното му положение. Устата му продължаваше да е отворена. Между дребните му зъби висяха лъщящи нишки слюнка.
Не помръдваше.
Тя предпазливо се пресегна към пулта и включи слушалките си.
— Алис, фраскът е тук, не зная дали ме разбира, какво да правя?
Не получи отговор.
— Хайде, Алис, там си, зная, че си там.
Пак нищо.
— По дяволите!
Обади се на Саския. Повика я на всички честоти с надеждата да се свърже с нея, въпреки смущенията. Изведнъж установи, че се моли да не е мъртва.
— Ало, ало, Саския, чуваш ли ме?
Откри я. Близначката пееше:
— … в слънцето, докато станем едно, едва започвали, дишайки… ние… се сблъскаме със слъ…
Сигналът беше ужасен, но тя очевидно бълнуваше. Табита затвори очи. Тази мъка нямаше край. Планетата ги поглъщаше един по един…
— Ало… бита… ваш ли ме?
Саския. Пеенето продължаваше: това бе Могул.
— Саския! Къде сте?
Фраскът нетърпеливо се размърда до лакътя й, когато се движеше — правеше го съвсем неочаквано и конвулсивно, — всичките му клони се преподреждаха, сякаш бяха тръби от сиво-кафеникава еластична материя, опъната между малки, напомнящи орехи възли. После, когато застанеше неподвижно — също абсолютно внезапно, — клоните отново ставаха твърди като кост.
— … избяга — завърши Саския. Или Могул, Табита вече не можеше да ги различава.
Някъде далеч чу и гласа на Марко.
— … идваме — каза той. — След няколко минути. — Продължаваше да дава обещания.
— Приятелят ви е тук — съобщи Табита, без да знае кой и дали изобщо някой я чува. — Приятелят ви е тук. Тук е.
Фраскът потрепери.
— Ссспаси гме — изсъска той.
Тя губеше търпение.
— Искаш ли да отидеш на Титан? — попита Табита и отново посочи към трюма. — Върви там, седни и млъкни.
Създанието се раздвижи и се отдалечи от нея, като мачкаше боклуците под бодливите си крака.
Но фраскът просто се разхождаше из кабината. Искаше й се да изкрещи. Не биваше да му обръща внимание, навярно тогава щеше да я остави на мира. Тя се завъртя към клавиатурата си. Сърцето й туптеше много по-бързо, отколкото предпочиташе.
Неканеният пътник неочаквано плесна втора мършава лапа върху пулта, точно до лявата й ръка.
Табита подскочи. Затаи дъх. Обърна се към него.
Устата на извънземния зейна.
— Върррни гме — изпращя той. — Тст.
В слушалките й отново прозвучаха гласовете им.
Най-после. Връщаха се.
— Марко — повика го тя. — Кажи на това нещо да се разкара.
— Какво нещо? — попита той. Говореше уморено и сърдито. Табита нямаше представа дали просто не я е чул, или наистина не знае кой е при нея.
— Хектор — отвърна тя. — Или нещо такова. Просто го повикай по име. Марко.
— Не му знам скапаното име.
— Страхотно.
Табита изтощено отвори мрежата си и се изправи.
Фраскът не помръдна. Препречваше й пътя.
— Ако обичаш — каза тя.
Все едно че говореше на дърво и със същия резултат. Прекалено уморена, за да й пука, Табита го бутна настрани и мина покрай него.
Той не я уби.
Клоните му бяха твърди, точно като кости.
Тя погледна през илюминатора на единия борд, после на другия. Видя ги да излизат от гората от съвсем неочаквана посока. Могул носеше електриковосин скафандър с две малки обли антени. Нямаше абсолютно нищо общо с този на сестра му. Крачеше разсеяно и зяпаше към храсталаците и небето. Саския и Марко с мъка успяваха да го насочват към „Алис“.