— Застани зад мен — нареди Табита.
Саския се подчини.
— Влез в мрежата. Направи го, просто го направи, влизай в мрежата, направи го така, сякаш го вършиш по сто пъти на ден.
Тя погледна фраска в очите и повдигна показалец, като че ли се канеше да му съобщи нещо изключително важно, нещо, което трябва да запомни.
Втренчено в пръста й, съществото изщрака с челюсти и отметна глава назад.
— Аз — твърдо каза Табита и посочи към себе си. — Тя — показа Саския тя.
Без да се обръща с гръб към него нито за миг, Табита се пъхна в собствената си мрежа й я завъртя така, че да е с лице към Хектор.
Извънземният изглежда се поуспокои.
— Остани там — предупреди близначката тя. — Не се оглеждай наоколо. Просто стой неподвижно. Мисля, че всичко ще бъде наред. — „Какво искаш да кажеш с това, че всичко ще е наред? — мислено се запита Табита. — Ние ще умрем.“ Но не като Могул.
— Ясно ли е? — попита фраска тя. — Ясно ли е?
Съществото завъртя глава като тирбушон и размаха ръце.
— Добре — кимна Табита.
— Табита! Табита!
Отвън я викаше Марко. Гласът му звучеше ужасно.
— Един момент, Марко.
Тя отново излезе от мрежата си и се опита да примами фраска обратно в трюма. Той не реагира. Марко продължаваше да стене. Табита го изруга. Като внимаваше да не прави подозрителни движения, тя отиде до шлюза и погледна навън.
Фраскът взе празния пистолет и го запрехвърля в лапи. Табита се надяваше, че Саския няма да погледне към извънземния, който небрежно стоеше над брат й. Марко лежеше в калта точно под вратата и протягаше ръце към нея.
— Боли ме — обвинително каза той. Десният му крак определено стърчеше под отвратителен ъгъл.
Табита плъзна очи наоколо. Фраскът я наблюдаваше. Да върви по дяволите.
Като се държеше за вратата, тя се пресегна надолу и хвана Марко за китката.
Хектор изскърца и изсъска. Метна се към вратата, наведе се навън като кран и бясно замахна към музиканта.
— Добре, добре! — извика Табита и остави Марко с мъчителен вик да цопне обратно в тинята. — Извинявай, Марко! — След кратка борба с извънземния успя да го натика обратно в кораба. — Би трябвало да те изблъскам навън, не вътре! — изкрещя му тя.
Размахало крайници във всички посоки, съществото се предаде, отстъпи назад и замръзна в основата на рампата, като стрелкаше Саския с подозрителни погледи.
Близначката не помръдваше.
— Хайде — настойчиво каза Табита и го дръпна за едната ръка. — Марко? — провикна се тя; — Хектор не те иска на борда.
— Какво… какво… не можеш… той не може… — запелтечи Марко.
— Скрий се някъде — отвърна Табита.
— Табита! — зави той. — Не си отивай! Не можеш да си идеш! Не можеш да ме изоставиш! Не можеш да ме зарежеш тук!
— Господи, Марко, най-добре да грешиш, това е всичко. Ще влезеш ли най-после? — гневно попита фраска тя.
Той изръмжа и заскърца със зъби.
— Искам да застанеш така, че да те виждам — строго нареди Табита. — Това е човешки обичай, известен като гостоприемство.
Хектор неочаквано се втурна през вратата, отново събори робота и влетя в трюма толкова бързо, че изглеждаше ужасяващо.
— Настани се удобно — подвикна му тя.
Извънземният недоверчиво заразмахва ръце нагоре-надолу като храмов танцьор.
Марко продължаваше да вие, кълне и умолява. Табита не му обръщаше внимание. Тя побърза след фраска в трюма и започна да събира всичко, което бе останало там: парчета плат, празни чанти, дрехи, всичко меко. После го нахвърли на купчина в ъгъла.
Най-накрая поправил вътрешната врата, роботът се покатери по стената и се зае с капаците на покрива.
— Седни там! — нареди на Хектор Табита и потупа камарата. — Меко. Хубаво. Удобно. — Чудеше се каква представа за удобство би могло да има създание, което се състои само от интелект и рефлекси и е способно да живее във вакуум. — Трябва да се опитам да задействам кораба.
Тя се завъртя, без да чака да види дали ще й се подчини. Забеляза пътната кутия на Тал и за миг се поколеба дали да не я изхвърли навън при Марко, Не, каза си Табита, той просто щеше да я отвори. Марко не можеше да живее, без някой да му се възхищава.
Взе кутията и я понесе към кабината.
— Марко — на излизане от трюма извика тя, няма да отидем много далеч, ако изобщо отидем някъде. Ако успеем да намерим помощ, ще дойдем за теб. Но все още не можем да излетим — поклати глава Табита и сбърчи лице, докато минаваше край сгърчения труп на Могул, — и ще ти трябва време да си намериш подслон. Затова на твое място щях да започна да търся. Разбра ли ме?