Мога да ви уверя, че капитан Джут наистина се разби на Венера, поправи кораба си на място и излетя. Беше точно, както ви казвам, и отговорността за доказателството лежи върху онези, които твърдят друго. За останалите е достатъчно за пореден път да спомена издръжливостта на бергенския „Таласъм“, самата му трайност, която накрая направи производството на този модел нерентабилно. Ако някой лекотоварен кораб от онези години би могъл да победи в схватка с адската богиня, това е Таласъмът.
Ала неверниците отново клатят глави, намигат и допират показалци до дългите си, любопитни носове: „Алис Лидъл“, подмятат те, не бил обикновен „Таласъм“.
Така да е. Кой съм аз, че да споря с тях? Точността не е единствения материал, от който е изградена историята. Всички трябва да преклоним глава пред историята, дори онези от нас, които нямат шии.
За останалите: аз познавах „Lacrimae rerum“. Венера нямаше да се церемони с него. И ако „Първоначалната концепция“ твърди, че е бил на планетата, трябва да ви уверя, че не е така. Паметта му изневерява.
Дали забележителната издръжливост на „Алис Лидъл“ се дължеше на различните му подобрения? Вече не може да се каже. В състояние ли е някой убедено да заяви, че Табита Джут наистина го е постигнала сама, че Капела няма пръст в избавлението й? В състояние ли е някой убедено да заяви, че през този период изобщо се е случило нещо, в което Капела да няма пръст?
— Алис? Добре ли си?
— ДА, БЛАГОДАРЯ ВИ, КАПИТАНЕ.
Табита стоеше до Саския, обзета от странна смесица от облекчение и ревност.
— Къде беше?
Отговорът на корабната личност се забави за миг.
— НЕ ЗНАЯ, КАПИТАНЕ, НО БЕШЕ МНОГО ТЪМНО И ОБЪРКВАЩО.
— Аз ти говорех, спомняш ли си?
— СПОМНЯМ СИ ХЕРУВИМ.
— Кстаска.
— НЕ. ХЕРУВИМИ НАВСЯКЪДЕ ОКОЛО МЕН. РАБОТЕХА ПО МЕН.
— Кстаска работеше…
— РЪКОВОДЕШЕ ГИ ВИСОК ЧЕРЕН СЕРАФИМ В ЧЕРЕН ХРОМИРАН СКАФАНДЪР. ХЕРУВИМИ ПОПРАВИХА ВГРАДЕНИТЕ МИ ПАНЕЛИ И МЕ ИЗЧУКАХА С МАЛКИТЕ СИ ЧУКЧЕТА ВЪВ ВАКУУМЕН ДОК. НАБЛЮДАВАШЕ ГИ ФРАСК В КОСТЕНА ЛЮЛКА.
Табита и Саския се спогледаха.
— Вече будна ли си? — попита Табита.
— ПРЕДПОЧИТАХ ДА СЪНУВАМ.
— Будна си.
Тя признателно погледна към близначката.
— Какво й направи?
Саския сви рамене и широко разпери ръце през мрежата. Между дланите й за миг проблесна бледа, но позната дъга от сребърни звезди.
Табита седна, включи се в пулта и провери в аптечната. Вътре вече нямаше нищо. Наложи си да задържи очите си отворени и ги насочи към единствения оцелял монитор.
Той показваше различни изгледи от трюма. Фраскът лежеше върху импровизираното си легло от театрални костюми. Смален от камерата, извънземният повече от всякога приличаше на сламено плашило от някакъв селски празник, очакващо факлата.
— Искаш ли да направиш нещо по този въпрос, старши офицер Зодиак?
Саския енергично кимна, после поклати глава. Изглеждаше; не по-малко изтощена, отколкото се чувстваше Табита.
— Предполагам, че няма шанс да получа кутия кафе, нали?
Близначката отново разпери ръце. Просто ръце, съвсем обикновени ръце.
Табита провери монитора на китката си. Роботите бяха направили всичко възможно.
— Алис, дали съм заключила капаците на трюма?
— НЕ, КАПИТАНЕ.
— Повикай роботите и заключи. И ми съобщи дали си готова за пътуване.
— ПЪЛЕН ДОКЛАД ЗА ПОВРЕДИТЕ ЛИ ЖЕЛАЕТЕ, КАПИТАНЕ?
— Не! Само една дума. Ще се задоволя дори с една сричка.
— ЗЛЕ.
— Интегритет?
— 78,65%.
— Това достатъчно ли е, за да отлетим?
Последва съвсем кратка пауза.
— ЕДВА-ЕДВА, КАПИТАНЕ.
— Имаме ли достатъчно енергия, за да отлетим?
— ЕДВА-ЕДВА, КАПИТАНЕ.
— И да излезем в орбита?
— НЕ ЗА ДЪЛГО, КАПИТАНЕ.
— Можем ли бързо да направим нещо, което значително да увеличи шансовете ни?
— С КАКВИ РЕМОНТНИ СЪОРЪЖЕНИЯ РАЗПОЛАГАМЕ?
— Огледай се наоколо — отвърна Табита.