СЪЖАЛЯВАМ, КАПИТАНЕ, НЕ СЪМ В СЪСТОЯНИЕ.
— Това е Венера, Алис — обади се Саския.
— ПРЕПОРЪЧВАМ НЕЗАБАВНО ПОТЕГЛЯНЕ — светкавично каза Алис.
— И аз така си мислех. — Табита отпусна ръце върху пулта и сведе глава за миг. Чувстваше се едновременно изтощена и облекчена. Мисълта, че все още има кораб, донякъде й помагаше да преодолее стреса. — Начално загряване, Алис. Докладвай за аномалии. Свържи се с чертожния компютър и ни осигури добра орбита.
— КАКВО ТОЧНО ОЗНАЧАВА „ДОБРА“, КАПИТАНЕ?
— Каквато ни е по силите.
— ХОПА-ХОП, КАПИТАНЕ.
Табита повдигна глава и удивено погледна към Саския.
Близначката нещастно се взираше през дупката в илюминатора.
Отново сведе очи и примижа към монитора.
— Не се безпокой, Хектор, господин Фраск — извика тя. — Те няма да те безпокоят.
Извънземният не помръдваше. Лежеше в ъгъла и подозрително наблюдаваше трите робота, които тържествено се прибираха в нишите си. Капаците над него бавно се затваряха.
Табита бе убедена, че я чува.
— Отлитаме всеки момент — високо му каза тя.
Саския откопчаваше мрежата си.
— Ще го погреба — каза акробатката и се изправи.
Табита се ужаси.
— Няма време! — възрази тя. — Пък и скоро ще се върнем… Алис, готова ли си вече с орбитата?
— ИЗЧИСЛЯВАМ.
— Ще го погреба — повтори Саския.
Тя се спусна по рампата, откри трупа на брат си в ковчега от „Сънят на праведните“ и го издърпа в шлюза. Като хвърли поглед към кабината, Саския затвори вътрешната врата след себе си.
Ядосана, Табита се изключи от пулта, изтича след нея и отиде до илюминатора. Марко не се виждаше.
За щастие Саския разбираше, че бързат или изобщо не бе имала предвид дълги церемонии. Тя отключи шлюза и външната врата и застана на ръба с ковчега в ръце. От всички начини, по които беше прегръщала брат си — с нежност, с любовно желание или просто по време на изпълнение — този бе последният и най-странният.
Близначката нададе висок, отчаян вик и хвърли сребристосивия цилиндър навън.
Той пльосна в калта и постепенно започна да потъва.
Саския се разрида и протегна ръце, като че ли да го хване, ако Могул реши да се откаже от потъването си и да скочи обратно на борда.
— ОРБИТАТА НАЧЕРТАНА И ВЪВЕДЕНА — съобщи Алис. — РАЗРЕШЕНИЕ ЗА НАЧАЛО НА…
— Давай, Алис.
Външната врата се затръшна и се отвори вътрешната. Саския влезе в коридора. Движеше се замаяно, замислено свела очи.
И се хвърли в обятията на Табита, докато шлюзът зад нея се затваряше.
— Къде отиваме? — съкрушено попита тя.
— Горе — като я прегръщаше, отвърна Табита. — Единствената ни възможност е да се издигнем в орбита и да закрещим с всички сили. И да се надяваме, че някой ще ни забележи преди да паднем.
— Да крещим ли?
Табита я остави да влезе в кабината и посочи към един от датчиците.
— Това са координатите — каза тя. Помогна на Саския да се пъхне в мрежата си, наведе се над пулта и натисна няколко копчета и клавиши. — Напиши ги и въведи сигнал за помощ. Ако наоколо има някой, туристически бус, тераформатор, който и да е, може да дойде и да ни прибере. В противен случай все някой ще засече сигнала и е длъжен да ни помогне.
— Длъжен — повтори Саския и неопитно занатиска бутоните, докато Табита се настаняваше на пилотската седалка.
Мониторът продължаваше да показва неподвижния фраск.
— Добре — въздъхна Табита. — Да видим какво ще се случи, ако направя така.
Тя натисна един от клавишите.
Кабината се изпълни с червена светлина. Разнесе се високо бръмчене.
Саския написа сигнала и го въведе. Табита отново хвърли поглед към монитора, където образът на извънземния се разкъсваше от зигзаговидни линии и смущения. Всичко действаше мудно и с ужасно хриптене. Изпод пода отекна бавно, неравномерно тропане.
Близначката уплашено я погледна.
— Марко ли е?
— Не, това е нормално.
Корабът силно се разтърси — „Алис“ се наклони назад. Основните му двигатели забълваха вълни от кал към горещата гора. Под краката им прелетя малка лавина от боклуци.
— Табита! — разнесе се немощен глас през ураганния рев на моторите. — Върни се! Не можеш да го направиш, не можеш да ме изоставиш, не можеш…