Табита нададе триумфален вик.
— Ха-хаа! Какво ще кажете? Чао, Хектор! Добре, Алис! Добре!
Тя весело погледна към вече абсолютно черния монитор. Завъртя се в мрежата си и се втренчи през жълтата мъгла към затворената врата под рампата, като че ли там имаше какво да се види. Нямаше нищо друго, освен затворена врата.
— Добре! — отново извика Табита.
Обърна се към Саския. Близначката не откъсваше очи от илюминатора. Не изглеждаше щастлива.
Табита проследи погледа й.
През разбитото стъкло я зяпаше обърнато наопаки лице.
То бързо и яростно дращеше с нокти. Отвори обточената си в черно уста и изсъска.
50.
— Разкарай се от кораба ми! — изкрещя му Табита.
Фраскът сякаш я чу. Кафявото лице изчезна. Ръката му се задържа за миг за стъклото, после се скри от поглед.
— Падна! — извика Саския.
— Да не повярваш — отвърна Табита. — Херметизирани ли сме, Алис?
— В ИЛЮМИНАТОРА ИМА ДУПКА, КАПИТАНЕ — отбеляза корабната личност.
— Освен това! — каза тя. — Онова създание може ли пак да влезе вътре?
— ПРЕДНАТА ВРАТА НЕ Е ЗДРАВА. ФРАСКЪТ БЕШЕ ЗАПОЧНАЛ ДА Я ОТВАРЯ, КОГАТО ИЗПРАЗНИХТЕ ТРЮМА, КАПИТАНЕ.
— Можеш ли да направиш нещо, Алис?
— НЕ, КАПИТАНЕ.
— Ами ние? Можем ли да направим нещо?
— ПРЕДЛОЖЕНИЕ. ДА ЗАПОИТЕ ВРАТАТА.
— Да? — възкликна Табита. — Не, по дяволите…
— Защо? — попита Саския.
— Поялниците останаха у роботите — отвърна Табита. — На дъното на Морето на Гуинивиър.
— ДРУГО ПРЕДЛОЖЕНИЕ. МОЖЕ БИ ЩЕ УСПЕЕТЕ ДА ОТВОРИТЕ ВРАТАТА И ПОСЛЕ ДА Я ХЕРМЕТИЗИРАТЕ.
— Аз ще ида — надигна се Саския.
— Не! — Табита се пресегна да я спре. — Аз. Когато Алис угаси двигателите.
— Табита! Мога да отварям и затварям врати! Но не мога да управлявам кораб!
— Аз ще се справя — отсече Табита. — Обула съм си магнитните ботуши.
— Него вече го няма! — упорстваше акробатката. — Падна долу! — разгорещено каза тя.
Табита поклати глава.
— В никакъв случай. Алис, онова нещо още ли е там?
— ИСКА МИ СЕ ДА МОЖЕХ ДА ВИ ОТГОВОРЯ, КАПИТАНЕ. ВСИЧКИТЕ МИ ВЪНШНИ СЕНЗОРИ СА УНИЩОЖЕНИ.
Саския протегна калната си сребриста ръка през разсейващата се мъгла.
— Дай ми ботушите!
— Няма да работят с твоя скафандър!
„Алис“ с оглушително съскане изплува над киселинните облаци.
Електромагнитен прибой От засечени микровълни обля очукания корпус на Таласъма. Кабината се изпълни с отвратителна морскозелена светлина. Над тях вселената приличаше на обърнат наопаки океан от вълнист огън, супа от сияеща плазма.
— Просто отивам да затворя вратата, няма да излизам навън — обеща й Табита.
— Алис! — умолително простена Саския. — Не й позволявай!
— ЗАПОВЕДИТЕ НА КАПИТАНА СА ЗАКОН, СТАРШИ ОФИЦЕР ЗОДИАК.
— Наистина си й направила нещо — поклати глава Табита.
— Само я събудих!
— Никога не е била такава. — Може би Алис бе по-повредена, отколкото показваше. Може да се дължеше на напрежението, принуждаващо я да функционира на по-примитивно програмно равнище. Надяваше се, че Алис няма да се превърне в една от онези безнадеждно сервилни личности като „Шиняцуто“ на Вира Шоуи.
„Алис“ нямаше да се превърне в нищо друго, освен в старо желязо.
При това скоро.
В този момент екзосферата на Венера се разтвори и ги изхвърли в космоса.
Обгърна ги познат индиговосин здрач. Като че ли корабът постепенно се издигаше в басейн, пълен с бледо сияещо мастило.
— Колко време можем да останем тук, Алис?
— С КАКВА СТЕПЕН НА ВЕРОЯТНОСТ, КАПИТАНЕ?
— Сто процента.
— ДВЕ ГОДИНИ.
— Включи в сметката и безпрепятствено приземяване.
— ДВА МЕСЕЦА.
Разбитият илюминатор се изпълни с мастиленосин космос и леденобели звезди. Цареше пълна тишина. Долу нощта покриваше лицето на Венера.
„Алис“ започна своята орбита.
— Пак там, където бяхме ли сме сега?
— ОТГОВОРЪТ ЗАВИСИ ОТ ТОЧНОСТТА, С КОЯТО ИЗМЕРВАМЕ НАШЕТО СПУСКАНЕ — отвърна Алис. — УСЛОВНО…
— Няма значение. Алис, прати сигнал за помощ по всички канали.
— ХОПА-ХОП, КАПИТАНЕ.
— Продължавай в този дух. Саския, сигналът.