Близначката натисна бутона и Алис започна да излъчва повтарящи се сигнали с координатите им. Всеки, който слушаше дори с половин ухо, щеше да чуе електронните им призиви и да знае къде да ги търси.
В кабината на „Алис Лидъл“ настана тишина.
— Чуваш ли нещо? — попита Табита.
Саския поклати глава.
— Няма го — безизразно повтори тя.
— Ще затворя онази врата.
— Внимавай, Табита — предупреди я акробатката. — Табита? С какво мога да помогна?
— Наблюдавай пулта. Ако някой отговори, не го изпускай. Не му позволявай да си замине. И дръж под око илюминатора.
Саския се огледа наоколо и потърси оръжие.
— Ако влезе през…
— Няма — напомни й Табита. — Нали падна.
Тя се спусна в коридора. Двата изходни шлюза бяха непокътнати. Провери панелите им и надзърна през илюминаторите от двете страни.
Не се виждаше нищо. Далеч под тях се въртеше Венера, красива и ужасна. Бурите и гнилите й джунгли сияеха с измамна прелест.
Надяваше се, че наоколо има някой. Надяваше се, че този някой е добър, човечен гражданин на системата, който ще реагира на сигнала за помощ, каквито и загуби да му струва това.
Индикаторът на предния шлюз на трюма светеше в червено. Фраскът очевидно бе знаел как да го задейства. За щастие трюмът се бе взривил и отворът беше всмукал създанието, преди то да успее да въведе докрай кода. Алис имаше право, нямаха друг избор, освен просто да отворят и отново да затворят вратата.
Табита доближи ръка към бутона за отмяна на командата.
Натисна го.
Червената светлина премигна и стана зелена.
Тя се покатери по стената и приклекна ниско над бравата, здраво забила крака от двете й страни.
Хвана я и я завъртя.
Вратата се открехна.
Табита продължаваше да я тегли.
Тя поддаде. Може и да нямаше гравитация, но имаше триене.
Отвори я.
Надникна вътре.
Нямаше нищо.
Буквално нищо. Двеста и петдесет кубични метра празнота.
В другия край на празната средна част на „Алис Лидъл“ виждаше задния шлюз.
И там нямаше нищо.
За миг си помисли да забрави обещанието си и просто да излезе навън, за да се поогледа. Капитанът винаги имаше право, каза си тя. Но ако забележеше нещото — или ако то я забележеше първо, — тогава?
Табита коленичи и надзърна навън — съвсем мъничко.
Нищо друго, освен гол, издраскан метал. Венера бе ожулила „Алис Лидъл“ до кръв.
Тя потръпна. Отдръпна се назад и отново въведе кода.
Вратата се затвори.
Индикаторът светна в зелено.
— Саския? Някакъв отговор?
— Не чувам нищо.
— Алис? Стабилни ли сме?
— СТАБИЛНИ СМЕ, КАПИТАНЕ.
— Някой наоколо?
— ПРОДЪЛЖАВАМ ТЪРСЕНЕТО — отвърна Алис.
— Отивам да хвърля един поглед на припасите ни — каза Табита, изключи ботушите си, изправи се, оттласна се и се понесе в средата на коридора.
— Донеси ми нещо — помоли Саския.
— Ако има.
Нямаше много. Почти бе привършила с инвентаризацията на килера си, когато фраскът зловещо я погледна през илюминатора.
Табита отскочи в камбуза и тромаво се блъсна в стената.
В мрака навън очите и ситните му зъби бяха невидими. За миг й се стори, че пясъчната буря го е изкормила, че е изтръгнала всичките му вътрешности И е оставила само крехка обвивка, плътно притисната към корпуса. Но после създанието запълзя като гущер и отново изчезна.
— По дяволите! Мътните го взели! — Трепереше.
— Табита? Каза ли нещо?
— Не е останало много — бързо отвърна Табита.
„Добре — каза си тя. — Ръкопашен двубой. Трябва ми нещо, с което да го ударя, да го съборя от корпуса. Нещо дълго, за да не се налага да се приближавам. Ако успея да го отблъсна, фраскът ще е безпомощен и повече няма как да се върне.“
Надникна през илюминатора.
Не виждаше абсолютно нищо.
— Има ли нещо, Алис?
— ПРИБЛИЖАВА СЕ КОРАБ — бодро отвърна корабната личност.
— Тогава го повикай!
— ВИКАМ ГО, КАПИТАНЕ — любезна, както винаги, съобщи Алис, но с предизвикателна нотка, напомняща за предишната й същност.
За миг Табита почти се отказа от плана си, но реши да изчака отговора. Тя се върна при входа на машинното отделение, където с надежда отвори шкаф с надпис „ИСКРОВИ БЛОКОВЕ“.