Откъм отсрещната страна на кораба отекна глас, който извика неразбираема заповед.
Роботът рязко спря. Плочата на гърдите му с бръмчене се плъзна настрани.
Необременявана от Саския, трантката стоеше широко разкрачена и използваше пушката си като лост, пъхнала я между гърба си и живия наръч съчки, който упорито висеше на раменете й.
От отвора в гърдите на робота се появи цев.
Пиратката се завъртя и мощно замахна към фраска. Сега гърбът й беше обърнат към робота.
Той стреля.
От дулото блъвна струя пара, която улучи извънземния точно в средата на гърба.
Фраскът се сгърчи и пусна раменете на противника си. Неочаквано изгубило цялата си гъвкавост, създанието изтрака върху мръсния под и запращя като замръзнало въже.
— Бавно — критично отбеляза гласът. — Много бавно.
Табита го видя, нисък, прегърбен китаец, застанал в ъгъла. Бе стар и от жълтеникавото му голо теме се спускаше дълга рядка коса. Носеше черно плетено палто, което стигаше до глезените му, сини магнитни ботуши и очила с месингови рамки. На слушалките му беше монтиран скенер. В костеливите си ръце държеше обемисто устройство, някаква стара клавиатура с антена. Китаецът натисна един от бутоните с мръсния си нокът.
— Ранена ли си, Тарко? — извика той.
Аеропушката на робота изчезна обратно в кухината.
Плочата се плъзна на мястото си.
Трантката изръмжа и изсумтя. Тя пристъпи до фраска и го ритна. Той изпращя и изсъска.
— Вдигни го — заповяда старецът.
— И дма д’не ства — изтътна пиратката.
— Вдигни го — повтори китаецът.
Тя с отвращение протегна дългата си кафява ръка, хвана потръпващия наръч и го прехвърли през рамо — на същото място, където доскоро бе висял.
Като не преставаше да работи с клавиатурата си, старецът се запъти към вратата. Роботът се заклатушка след него, като безмозъчно повлече Табита и Саския със себе си.
Близначката продължаваше да е в безсъзнание. На бледото й слепоочие се очертаваше голяма синина. Табита се опита да я достигне, но не успя. Тя най-сетне се изправи на крака и закрачи — или поне се помъчи.
Когато стигнаха до вратата, погледна към китаеца. Дълбоки бръчки покриваха цялото му лице, косата му бе съвсем бяла. Рядка брадица се спускаше до гърдите му, където нещо внезапно помръдна. Табита видя, че носи жив син скорпион, завързан на забодена за палтото му игла. Сякаш усетил нова плячка, скорпионът сви опашката си.
— Капитан Келсо Пепър, предполагам — каза тя.
Китаецът весело се обърна към нея. Очилата уголемяваха зачервените му очи.
— О, не, капитан Джут. Казвам се Шин. Капитан Пепър ви очаква на мостика.
53.
— Здравейте — поздрави ги капитан Пепър.
Беше на средна възраст, с месесто лице. От носа му стърчаха бели косми. Седеше на капитанския си стол, спокойно сключил ръце върху шкембето си. Тарко, трантката, стоеше между Табита и Саския, поставила огромните си длани върху раменете им. Близначката бе в съзнание. Бяха взели шлема на Табита.
Поставил клавиатурата в скута си, Шин седеше върху купчина мръсни възглавници до стената. Пред него големият черен строителен робот държеше във въздуха фраска, натъпкан в силова бутилка като усукана на възел изсъхнала коледна елха. По невидимата повърхност на бутилката се изписваха светещи диагностични графики, сини потоци от данни и розови неврални карти, които разцъфваха и се свиваха като светкавично развиващи се колонии планктон. Старецът весело си мърмореше на китайски.
Мостикът на „Грозната истина“ бе по-мръсен дори от пилотската кабина на „Алис Лидъл“. Миришеше на животинска клетка. В ъглите бяха струпани боклуци. Подът тънеше в смачкани отпадъци. По стените бяха залепени мръсни снимки и надраскани гадни надписи. Таванът беше целият в сажди. Повечето уреди изглеждаха полуразглобени, отвсякъде стърчаха несръчно свързани кабели. Но всички екрани работеха и по пултовете светеха само зелени индикатори.
Което не можеше да се каже за „Алис Лидъл“.
Капитан Пепър носеше избелял син гащеризон и шапка с надпис „КЕЛСО“. Той се ухили на пленниците си, но не направи опит да се надигне.