Трантката измърка. Тя здраво ги стисна и ги повлече обратно с асансьора покрай дока, в който сред локви от собствените си жизнени течности лежеше разбитият „Алис Лидъл“, към вътрешността на кораба. И ги хвърли в килия.
Макар и малко, помещението очевидно бе често посещавано. Предишни затворници бяха надраскали имената си и дълги поредици субективни дни по зелените като сополи стени. Навсякъде беше пръсната храна и още по-отвратителни останки, тук-там се забелязваха дупки от куршуми. От вътрешната страна на вратата нямаше брава. Нямаше и илюминатор, а луминесцентната тръба едва светеше. Но и нямаше какво да се гледа.
— Чака — нареди трантката.
Тя се пресегна към чантата на Табита и я взе. После разкъса ципа и подозрително надзърна вътре.
— Кви всчки тез бклуци?
— Това са си мои боклуци — изръмжа Табита, като стоеше наблизо и чакаше възможност да си грабне чантата.
Тарко се засмя, силно я блъсна към Саския и двете се строполиха на пода.
Пиратката затършува в чантата и взе да изхвърля съдържанието й на пода: чорап, смачкани листове, найлоново пликче с три бонбона, залепнали за дъното. После замахва с ръка и я запрати към тях.
— Зпвядайте — каза Тарко и затръшва вратата.
Табита се отдръпна от Саския, неволно настъпвайки я по ръцете, и унило запълзя към праснатите си вещи.
Застана на колене и придърпа чантата към себе си.
Някъде дълбоко под тях затътнаха мощни двигатели.
Близначката се изправи и с омраза започна да рита вратата.
Зад нея Табита взе разпаднала се евтина книжка и я притисна към гърдите си.
Саския се завъртя, облегна се на стената и сведе очи надолу към нея.
— Орох… — горчиво простена акробатката. — Хайде. Хайде. Табита. Хайде. — Тя приклекна да й помогне и разсеяно вдигна нещо от пода. Погледна го: бе пликчето с бонбони. — Ето — каза й Саския, приближи се до нея, прегърна я през раменете и поднесе пакетчето към лицето й. — Вземи си един.
Очите на Табита бяха затворени. Тя поклати глава.
Седнала с подвити под себе си крака, близначката отвори разкъсаното пликче и разгледа съдържанието му.
— Не искаш ли? — попита тя.
Табита не отговори. Продължаваше да стои на колене и притискаше книжлето и чантата си, потънала в черна дупка от мъка и отчаяние.
— Тогава може ли аз да си взема? — обади се Саския.
Табита бавно кимна. Брадичката й клюмна върху гърдите и остана там, сякаш някой неочаквано бе увеличил гравитацията и главата й беше станала прекалено тежка, за да я повдигне.
Саския с мъка откъсна от буцата лепкав бонбон. Тя се намръщи и се помъчи да развие целофана му.
— Копелета — разсеяно измърмори акробатката. Накрая се отказа от опитите си и лапна бонбона с обвивката. Огледа се наоколо, видя нещо под койката и се пресегна да го вземе.
Хармониката на Табита.
Саския я протегна към нея.
— Табита? — с надежда попита тя.
Табита не реагира.
— О, моля те, Табита.
Застанала на колене, тя я прегърна изотзад и притисна лице към гърба й.
— Всичко е наред — с пълна уста произнесе Саския.
Табита, най-после вдигна очи и мрачно се завъртя към нея.
— Какво има?
Близначката неодобрително изсумтя и плъзна длани към тила й. Тя заразтрива напрегнатите й мускули и я погали по косата.
Отначало Табита се съпротивляваше, после отпусна глава в ръцете й. Очите й отново се затвориха.
Забравена, скъсаната книга се изплъзна и падна на мръсния под. Тя не й обърна внимание.
Гушнала главата й, Саския се притисна към нея и докосна лицето й с устни.
Табита просто стоеше на колене, отпусната и неподвижна.
Саския я целуна по устата.
Табита гърлено измърмори нещо.
Близначката повдигна брадичката й.
— Какво?
Устните на Табита се затвориха и отвориха, езикът й се стрелна помежду им.
— Къпини…
Саския нежно изсумтя.
— Хайде, Табита.
Тя се изправи, повдигна я и я отведе да легне на койката. Пръстите й бързо се справиха със закопчалките на скафандъра. Внимателно я съблече остави я по гръб и продължи да я целува, разкопча якето й и прокара ловките си ръце по гърдите й.
— Къпини, — презрително промърмори Саския.