Табита спеше.
Близначката с усилие й свали якето и панталоните. После вдигна смрадливата, мръсна завивка, настани Табита в тясното легло, изхлузи собствените си дрехи и се пъхна при нея.
54
Когато корабът потегли, стана студено. Пленничките се събудиха, облякоха се и се сгушиха под тънкото одеяло. Табита задряма и засънува. Беше в асансьорния комплекс на Изобилие и отряд еладелдийци я водеха в Мъркюри Гардън. Станциите на асансьора носеха имената на места, които помнеше от детството си: Юдоксос, Манърс, Маскелин. Леля й Мюриъл постоянно влизаше и се опитваше да я храни с парчета прегоряло пиле. Някой, когото не можеше да види, пееше в ухото й.
Събуди се объркана. Пулсовите двигатели на „Грозната истина“ вибрираха в килията. Гравитацията се бе променила и сега подът като че ли се накланяше към вратата. Табита се притисна към топлото тяло на Саския.
— Мислех си за Тал — каза близначката.
— И аз, струва ми се — отвърна тя. В устата си усещаше отвратителен вкус. Устните й лепнеха. — Мнгм. Сънувах.
— Иска ми се да беше тук — след малко промълви Саския.
— Тал ли?
— Могул…
— Недей — прегърна я Табита. — Мисли си за нещо друго.
Но Саския не й обърна внимание.
— Те го убиха — съкрушено прошепна тя. Известно време плака в обятията й. — Клетият Могул — каза Саския. — Й Марко. Табита? Марко ще оцелее ли?
Искаше й се да е уверена, че всички ще оцелеят, всички навсякъде из тази внезапно оказала се враждебна система, в която перките, ченгетата и крадците, роботите и трантите, фраските, еладелдийците, а навярно и капеланите, само чакаха да се появиш, за да се втурнат да те преследват. Опитваше се да не мисли за Марко Мец в неговия лъскав скафандър, който мъчително загиваше в гибелните тресавища на Венера.
— Разбира се — отвърна Табита.
— Марко ще оцелее — повтори Саския. — Ако някой знае как да се грижи за себе си, това е Марко.
— Саския?
— Да?
— Какво всъщност се опитвахте да направите?
Цялото глупаво приключение бе свършило. Едва сега съзнаваше, че в онзи ден край Гранд канал в Шапарели мъчително и безпощадно й беше отнета властта над собствения й живот. „Алис“ бе старо желязо, тя беше заключена в търбуха на „Грозната истина“, всички, освен Саския, бяха мъртви или щяха да умрат и Табита не можеше да направи нищо, ако изобщо някога бе имала такава възможност.
И все пак я гризеше любопитство да научи точно какво я е сполетяло.
— Трябваха ни парите — сякаш това обясняваше всичко, отвърна Саския. — Никога не сме печелили пари. Никога. А когато печелехме, Марко ги хвърляше за някакъв тъп план да измами всички наоколо за десет пъти по толкова. Никога не се получаваше. После трябваше да се връщаме при Хана, да й се извиняваме и да започваме всичко отначало.
Табита въздъхна и я целуна по ухото, потри лице в дългата й, буйна коса.
— Зад всичко това стои Хана, нали?
— Тя го организира — потвърди близначката. — В началото.
— Тя работи за фраските.
— Всички работим за тях. Работехме.
Табита се протегна, изпъна гръб.
— Още навремето се досетих — въздъхна тя.
— Фраските са построили Изобилие — продължи Саския. — След войната един от тях останал — във фризерна камера. Когато отиде там, Хана започна да души наоколо, за да открие кой е и го намери. Пазеше го в тайна и се свърза с някакви свои познати на Титан, който все още поддържали контакт с фраските, а може и самите те да са фраски, не зная точно. Така или иначе, тя им предложи да им го върнем там, без знанието на Капела.
Табита пъхна ръце под главата си.
— Значи сте спасявали фраска.
— Идеята беше такава.
— И сте знаели, че е в хибернетичен сън.
— Хана ни каза.
— Искали сте тайно да го откарате на Титан.
— Ами, да.
— С моя кораб.
— О, Табита, съжалявам, това нямаше нищо общо с мен. Марко…
— Да — мрачно я прекъсна Табита. — Какво Марко?
Саския неспокойно се размърда.
— Ами, струва ми се, че се опитваше да спести от разходите за пътуване, за да ги вземе за себе си.
— Да ги вземе за себе си — повтори Табита.
— Така мисля.
— С моя кораб.
— С него беше по-евтино.