— Нима?
— Ами, да. И се скара с екипажа, който беше наела Хана. Те твърдяха, че не им платил, той ги обвиняваше, че не били свършили работата, о, не знам. Той винаги се кара с някого. Караше се. Както и да е, Марко се обади от Шапарели и каза, че, хм, се запознал с теб и ти си била по-надеждна…
— Нима?
— … каза… всъщност, каза, че си била много услужлива.
Табита изсумтя.
— Нима? — измърмори тя.
— Каза, че си му дължала услуга.
— Какво е казал? — Табита рязко седна на койката.
— Че си му дължала…
— Чух.
Табита трепереше. Саския загрижено се повдигна на лакът и я притегли под завивката. Разярена, Табита я отблъсна. Намери измачкано парче хартиена носна кърпичка и си издуха носа.
— Оная история с касетата — спомни си тя.
— Тя беше от фраските — поясни близначката. — От техните хора на Титан.
— На нея нямаше нищо. Пуснах я, чуваше се само пращене и съскане.
Саския нежно я погали по лицето.
— О! — многозначително възкликна тя. — Ако беше фраск, щеше да ти се стори извънредно стимулиращо.
Табита хвана ръката й и внимателно, но решително я отстрани.
— Какво?
— Това беше фраскски брачен зов — каза Саския. — Трябваше да го събуди.
— Тогава защо не успя?
— Ами, те пуснаха само половината от записа и се включи някаква аларма, та се наложи да го вземат както си беше! В хладилния цилиндър.
Табита все още бе озадачена.
— Но вие пуснахте записа на Хана, не на фраска.
— Да, за да не забележат хората от „Сънят на праведните“. Хана го препредаваше на фраска. Тя е много опитна, нали разбираш. Знае си работата.
— Не ми се стори да знае какво върши.
— Ами, тя е мъртва — отбеляза Саския. — Трябва да проявяваш снизходителност.
— Докато съм жива, никога повече няма да проявявам снизходителност — горчиво заяви Табита.
Близначката не й обърна внимание.
— Не подценявай Хана — каза тя и се претърколи по гръб. — Иска ми се да можехме да се свържем с нея.
— Значи сте помагали на фраскски беглец да се върне у дома си. Ето какво било — замислено поклати глава Табита.
— Да — просто отвърна Саския.
— За пари.
— Винаги е било така.
Докато двете лежаха, дремеха и разговаряха, тътенът на двигателите постепенно се усилваше. „Грозната истина“ набираше скорост. Табита предполагаше, че се готвят за скок. Отправяха се на пътуване с неизвестна цел и накрая щяха да ги предадат на еладелдийците. Тя потръпна.
Табита вдигна поглед към бозавия таван.
— Той наистина ли смяташе, че ще ви платят?
— Ами…
— А ти?
— Не зная! — раздразнено се сопна Саския.
— Ти просто си изпълнявала каквото ви е нареждал той.
— Да! — Акробатката яростно я изгледа. — Ти също!
Табита не отговори.
— Тогава защо тя искаше да я върна обратно на Изобилие? — попита след малко.
Саския завъртя глава.
— Коя?
— Фраскът.
Близначката сбърчи вежди.
— Тя ли?
— Женска е.
— Откъде знаеш?
— Срещала съм женски фраск. Пък и те никога не биха си правили този труд заради мъжкар.
Саския се замисли.
— Има ли някакво значение?
— Не зная — призна Табита. — Не разбирам фраските. Кой ги разбира?
Известно време полежаха в мълчание. Саския й бе разказала всичко, което знаеше. Изведнъж се зачуди дали капитан Пепър обича да храни пленниците си.
— Какво искаше да каже Хана Су с това, че усещала всички, им наоколо? — неочаквано попита Табита.
— Тя винаги говори така — отвърна близначката. — Мисли си, че хората в другите камери я подслушват.
— О — каза Табита.
Саския внезапно отново я прегърна.
— Хайде да помълчим малко — предложи тя. — Няма да ни остане какво повече да си кажем. А може да ни оставят тук доста време!
— Да, добре — съгласи се Табита.
Те се отпуснаха на койката и се заслушаха в тътнещия рев на „Грозната истина“, докато корабът пълзеше напред и ги отвеждаше към безкрайната пустош.
Част пета
На обяд с брат Феликс