56.
Под светлината на последните струи плазма, изхвърлени от форсираните основни двигатели, лесондакската „Анаконда“ сияеше като яркозелена маслина на фона на звездите. Корабът безшумно се отдалечаваше от Венера и се плъзгаше над пъстрото й лице по чистата и изящна траектория на метеорит.
Иначе не бе нито романтичен, нито грациозен. Това беше „Грозната истина“ от Дирикс Матно, едно от най-подлите и продажни парчета метал, пътували някога в космоса. Бледозеленият му корпус бе осеян с жестоки амбразурни балони, огромни йонни капсули, напомнящи на гнойни мехури, които сякаш разкриваха вътрешната му поквара. Подобно на пиратска фрегата от древната Земя, на носа му имаше женска глава с торс, почернял от огньовете на избитите му врагове, Парализиращите му мрежи се поклащаха отдолу като поли на коварна куртизанка.
Корабът искреше и набираше скорост. Отвратителен зелен огън танцуваше от носа до кърмата. Това беше „Грозната истина“ на капитан Келсо Пепър и той се готвеше за маневра.
В малка килия на една от долните палуби Табита Джут лежеше на койката и свиреше на хармониката си. Саския Зодиак седеше на пода до нея и пееше блус:
Табита престана да свири. Тя удари хармониката по дланта си.
— Защо го правиш?
Саския завъртя глава и погледна към нея.
— Кое?
— Просто… да пееш за това.
— Аз измислям много от песните ни — отвърна близначката, като че ли с това отговаряше на въпроса. Навярно беше така. — Измислях ги — със задавен глас се поправи тя.
Табита мислено се изруга. Не знаеше какво да каже. Повдигна хармониката към устните си и тихо засвири.
Саския седеше със сведена глава. Табита бе сигурна, че пак плаче. Това я ядоса.
— Подслушваш ни, нали, Пепър, лайно смрадливо? — извика към въздуха тя. — Ето, това е за теб. — И започна „Ние ще надделеем“.
Изсвири я три пъти. На четвъртия Саския мъчително я погледна.
— Не знам за него, но аз вече ще се побъркам. Хооп! — възкликна тя и се хвана за койката, когато неочаквано се отлепи от пода.
Сега гравитацията изглежда насочи предпочитанията си към тавана. За щастие, той представляваше нематериална искряща синя решетка, която разделяше стаята, сякаш нещо полагаше огромни усилия да изкристализира от въздуха. Ако човек се вгледаше съсредоточено в тях, сините възли просто ги нямаше, ала иначе бяха като блестящи прозрачни четириноги морски звезди, разположени на равни разстояния в килията.
Табита зарита с крака и се вкопчи с една ръка за леглото. С другата държеше Саския. Разнесе се пронизително пищене и миризма на марципан.
— Скачаме — извика тя. Гласът й се понесе с половин скорост, като вода, която се спуска по канал. Косата й се изправи.
Двете тромаво легнаха на койката. Атмосферата беше рядка и лепкава, слабата светлина изглеждаше сивкава.
Хиперпространството.