Като държеше дистанционното управление извън обсега на Шин, роботът го стисна за рамото с две от ръцете си, повдигна го от пода и започна бясно да го разтърсва.
Саския и Табита се притиснаха в ъгъла.
Китаецът беше ужасен и пищеше. Роботът го запрати в коридора. Главата му с кух екот се блъсна в стената, той се стовари на палубата и се отпусна неподвижно.
Скорпионът на палтото му продължаваше безцелно да обикаля в кръг.
Роботът захвърли клавиатурата към изпадналия в безсъзнание техник и се завъртя към жените.
Нямаше къде да бягат.
Той залитна. Главата му се изпълни с дим. После неочаквано седна на прага.
— Бип-бип — изпиука роботът.
Един от краката му затрепери!
По коридора се разнесе познато тихо бръмчене и се появи дребно, лъскаво черно създание, възседнало летяща чиния.
57.
Доскоро Табита никога през живота си не бе виждала херувим и не очакваше повече да види точно този. И определено не очакваше да види някой да се опитва да прегърне херувим. Но когато Кстаска плавно се спусна в килията над повредения робот и безжизненото тяло на неговия господар, Саския скочи и обви ръце около детето на космоса.
То също изглежда се радваше да я види. Валчестото му лице се сбръчка в ужасяваща усмивка и херувимът размаха миниатюрните си ръце. Ако преди очите му бяха сияли, сега определено пламтяха.
— Кстаска! — извика Саския. — Мислехме, че си мъртва…
— В космоса ли? Никога! — тържествуващо отвърна създанието. По-сръчно от всякога в изкуствената гравитация, то запикира из килията с триумфална смелост, като всеки път спираше само на косъм от стените и се завърташе със съвършено хладнокръвие. Табита никога не го беше виждала толкова възбудено и си помисли, че трябва да е погълнало цялата енергия на „Грозната истина“ в своите лакоми малки клетки. Когато отваряше уста, гърлото му излъчваше тлееща червеникава светлина.
— Кстаска — каза Саския. — Могул…
— Насилствената смърт носи скръб — отвърна херувимът, като се върна обратно при нея. — Могул. Тал. Марко може би още е жив — прибави той, — на Венера.
Макар че близначката очевидно не виждаше нищо забележително в информацията на Кстаска, Табита просто не можеше да й асимилира.
— Откъде знаеш? — възкликна тя, докато в същото време Саския питаше:
— Къде беше?
— В орбита — отговори херувимът. — Около този кораб. Влязох вътре заедно с „Алис Лидъл“, под шасито. Състоянието на кораба очевидно показваше, че сте били на Венера, капитане.
Кстаска отправи към нея болезнения си, огнен поглед.
— Иска ми се да бе успяла да спасиш кораба, капитане.
Табита вече я познаваше достатъчно, за да приеме думите й като израз на съчувствие, не като укор. Беше й трудно да гледа тези очи и усмивка.
— Чух, че трантката застреля Тал, но в „Алис“ има кръв, която не е нито от птица, нито от извънземен. Стори ми се позната, преструктурирането й, малките допълнения в нея. Явно Саския не беше застреляна, така че трябваше да е на Могул.
На Табита вече й се искаше да не е задавала този въпрос, ако отговорът щеше да представлява демонстрация на херувимска безчувственост, ала Саския изглежда не се разстрои. Тя се бе облякла, стоеше на колене й се мъчеше да отвори капака на гърдите на поразения робот.
— Трябва да си абсолютно неуязвима — отбеляза Табита.
— Няма неуязвими неща, капитане — измърка Кстаска. — Прекарах в безсъзнание почти петдесет и две субективни минути. Можеха да ме унищожат — призна тя и излетя през вратата, — по всяко време през този период. За щастие някой прояви великодушие.
Херувимът седеше върху чинията си като чудовищно бебе, направено от катран, и оглеждаше коридора.
— Остави това, Саския — каза Табита и взе чантата си. — Трябва да се махаме оттук.
— Само секунда — помоли близначката. Беше вдигнала захвърлената клавиатура и я проучваше. После се намръщи на робота и решително занатиска клавишите.
Потръпващият крак на машината за последен път подритва във въздуха и увисна неподвижно.
— Ох — изпъшка Саския.
Кстаска влетя обратно в килията.
— Какъв е планът ти, капитане? — попита тя.