Като се мъчеше да потисне чувството, че я изпитват, Табита отговори:
— Трябва да открием комуникационната зала и да пратим сигнал за помощ.
— Според мен трябва да се свържем с Хана — отбеляза Саския.
Кстаска наклони голата си черна глава към нея.
— Определено.
Табита се раздразни.
— Предпочитам да повикам ченгетата — нервно възрази тя.
— Хана ще ни помогне повече, отколкото който и да е представител на властта — заяви Кстаска. Взела клавиатурата от Саския, тя я бе включила в чинията си. В момента въвеждаше някакъв код с върха на опашката си. Табита беше смятала, че зарежда летящото си устройство с опашка, но очевидно не бе така.
— Хайде — каза тя. — Да вървим.
— Имаме няколко минути — отвърна херувимът.
— Да не си забравила за оня психопат и неговия снежен човек? — яростно посочи навън Табита. — Ще се появят всеки момент! Подслушват ни!
Сякаш за да подкрепи думите й, старецът в коридора простена, но не дойде в съзнание.
— Само че не ни чуват — увери я Кстаска. — Все още слушат как свириш на твоя инструмент. Аха!
Капакът на повредения робот отново се отвори и Саския се хвърли към храната.
— Какво? — объркано, попита Табита и отблъсна мазния пакет, който й подаваше близначката.
— Обикновен запис — поясни Кстаска.
— Трябва да ядеш — каза Саския и напълни собствената си уста.
— Отивам в комуникационната зала — лаконично отсече Табита. — Й вие идвате с мен.
— Разбира се, капитане — отвърна Кстаска. Очевидно смяташе, че лесно се пали и не бива да й се противоречи. — Знаеш ли пътя?
— Това е „Анаконда“ — заяви Табита и ги поведе навън в коридора. Саския имаше право, помисли си тя, докато хвърляха Шин на койката и затваряха вратата, не беше приятно да се отнасят към теб снизходително.
— Какво искаше да кажеш с това, че някой бил великодушен? — попита близначката, като продължаваше да тъпче устата си в движение.
— Насочена енергия — подчерта Кстаска, като се издигна над главите им.
Табита за пръв пътя виждаше впечатлена от нещо.
— Насочена енергия ли? Ти не можеш да излъчваш енергия.
— Някой може — каза Кстаска. — Мигновено презаредиха „Грозната истина“ с невидим лъч от пустия космос. Част от енергията се вля в мен — весело поясни тя.
Нищо чудно, че бе толкова възбудена.
Тръгнаха по сервизен тунел, който минаваше по дължината на кораба. През илюминаторите се виждаше мътната, мрачна овесена каша на псевдоизмерението, известно, макар и неточно, като хиперпространство. Намусената му нематериалност не се подсилваше от факта, че стъклата не бяха чистени от няколко години. Въздухът тежеше от кисели изпарения.
— Откъде знаеш, че Марко не е мъртъв? — попита Кстаска близначката.
— Не зная — призна тя. — Просто предполагам.
Херувимът вече летеше пред тях и се насочваше по сигналите, които засичаше.
— Там има някой — на влизане в коридора предупреди Кстаска.
Табита пропълзя до вратата, притисна се към стената и надзърна вътре.
Беше капитан Пепър. Вдигнал ботуши върху пулта, той седеше с гръб към входа, отпиваше от кутия бира, пушеше къса кафява пура и говореше.
— По дяволите, да — изруга пиратът. — Естествено, че имам данните за срещата. Естествено. Координатите и прочее, естествено. Имам ги, тук някъде са.
Той небрежно подритна с крак купчина хартия.
— По дяволите, ще бъдем там — провлечи капитанът. — Няма проблем.
Оригна се.
— Какво казваш? — попита той и се заслуша.
— Да — тежко отговори Пепър, като че ли повтаряше заради обезпокоения си събеседник, — хванахме Таласъма. Вече не може да избяга. Хе-хе. Пипнахме екипажа. Не, уверявам те, че не сме им направили нищо. Не, В момента ни забавляват, изпълняват ни малък концерт. Хе.
Той извади пурата от устата си и се изплю на пода.
— Да — когато пак я захапа, каза Капитанът. — Да, и фраска. Трябва да договорим по този въпрос, Пърлмутър, изобщо не е ставало дума, че това същество ще е будно, не сме се разбирали така.
Отново се заслуша.
— Кое? А, херувимът ли?
Саския хвърли поглед към Кстаска, която се вцепени.
— А, не — бавно поклати глава Пепър. — Казах ти. Вече ти казах. Пипнахме го. А, добре си е. Да, обикаля наоколо. Хе-хе. Не може да избяга.