Той внезапно се завъртя на стола си и се втренчи във вратата. Жените едва успяха да се скрият.
— Искаш да ти го кажа ли? Навън е. Орбитира около нас от Венера. Херувимът носи лош късмет. Няма начин да го взема на борда.
Последва пауза. Столът на капитан Пепър проскърца. Табита и Саския отново надникнаха иззад вратата.
— Нищо не можем да направим — казваше пиратът. — Знам, Знам. Оценявам го. Нищо не можем да направим. По дяволите — изръмжа той. — Чуй ме, Ще ме изслушаш ли? Кибер… киберна… Изслушай ме, по дяволите.
Нова пауза, по-продължителна. Пепър въздъхна. Той побутна назад шапката си и се почеса по главата. Задъвка пурата си. Пресуши кутията и разсеяно потърси с поглед къде да я хвърли. Жените отново се скриха в коридора.
— Трябва да вървя — неочаквано заяви капитанът. — Слушай, няма полза да ми пъхате тоя договор в лицето. Ние не го нарушаваме. Херувимът ни създаде доста главоболия, но накрая се прецака. Това е. — Той издуха синия дим към вентилационната шахта. — Виж, трябва да вървя, разбираш ли?
Пепър отново се заслуша за миг.
— Да, и на теб също, копеле — отегчено измърмори пиратът и затвори. После пак се оригна.
Чуха стола му да изскърцва. Беше се изправил на крака.
— Господи Боже всемогъщи — тихо изпъшка той.
Стъпките му се приближиха към тях.
Кстаска полетя, другите я последваха.
Втурнаха се, завиха наляво, после надясно, отвориха някаква врата, затрополиха надолу по някакво стълбище и се притаиха на малка площадка, покрита с парчета фибростъкло и обелки от портокали.
— Сега накъде? — с разширени очи попита Саския.
Табита я побутна.
— Надолу!
Близначката понечи отново да се затича, после се завъртя.
— Не!
Табита също усети миризмата — внезапно непреодолимо животинско зловоние. Смрад на маймуна, която има много близка и продължителна връзка с котка. Голяма котка с огромни зъби и нокти.
Носеше се отдолу. Приближаваше се.
Табита ги поведе напред, като прескачаше по три стъпала едновременно.
Отдолу се чу пляскане на сандали и тракане на дълги нокти по метал.
Докато завиваше зад ъгъла, тя се опита да провери монитора на китката си.
— Тук! Долу! — нареди Табита и натисна бутона на мрачна, очукана врата.
— Къде отиваме? — прошепна Саския.
— При „Алис“!
— Капитане — каза Кстаска, която изобщо не се бе задъхала, — трябва да ти напомня, че корабът ти е неизползваем. Няма енергия.
— Можем да включим радиостанцията — отвърна Табита, бутна Саския вътре и се пресегна да почука по летящата чиния с кокалчетата на ръката си. — Имам няколко кабела за запалване. Някъде — прибави тя и се хвърли в спускателната шахта.
58.
„Алис“ лежеше неподвижен и самотен, захвърлен в смрадливия док сред пъстрите драсканици по стените и течащите тръби.
Трите се наблъскаха в кабината, като газеха във венерианска кал и гнида растителност, парчета плексиглас, овъглена хартия, строшени уреди, парцали и локви кръв. През разбития илюминатор ги гледаше мрачна преграда от мръсна стомана, сякаш въплъщение на неумолимото бъдеще.
Табита беше настанила Кстаска в копилотската мрежа и с помощта на дебели проводници свързваше летящата чиния е комуникационния пулт.
— Опитай сега — нареди тя. — Саския, ти стой на пост.
Кстаска затвори очи, стисна малките си челюсти и пъхна опашката си в контакта.
Зачакаха. Миришеше на изгорели пера.
Не се случи нищо.
Табита плъзна очи в здрача към останките от кораба си, после погледна към невероятните си спътници: изгърбеният херувим в мрежата, уплашената клонирана жена в коридора под кабината. Къде бяха отишли всички, разсеяно си помисли тя. Сякаш бе попаднала в някакво мръсно кошмарно измерение, в което всички бяха или луди, или нереални.
Нещо просветна на пулта.
Нищо.
Табита се втурна напред и подръпна един от кабелите.
— Влизай де — изруга го тя. — Почакай. — Промуши ръка дълбоко сред проводниците. — Добре, Опитай пак.
Машинарията захриптя, заскърца, започна да бръмчи. На един от панелите проблеснаха червени светлини, после премигнаха в зелено.
— Аах! — Саския затанцува по рампата и прегърна Табита, завъртя се и прегърна Кстаска през мрежата.