— Не я смущавай! — извика Табита и посочи към шлюза. — Върви там и пази.
Близначката виновно се върна на поста си.
Табита се изправи. Кстаска опипваше с пръстчета слота на комуникатора. Лицето й се сбърчи в отвратена гримаса, когато извади отвътре овъглено парче от венерианска гъба и го хвърли на пода. Херувимът избърса ръка в скафандъра си и я протегна към Табита.
— Какво?
— Касетата — каза Кстаска.
— Каква касета?
— Касетата на Хана.
— Онази, която й пуснахте ли? Не е у мен.
Кстаска впери в нея немигащите си червени очи.
Смутена, Табита се завъртя.
— Саския? Виждала ли си оная касета?
Акробатката се появи до рампата — блед, измъчен призрак в почернелия кораб.
— Касетата на Марко ли? Мислех, че е у теб.
Табита отново се обърна към херувима, който настройваше радиостанцията на предавателна станция.
— За какво ти е? Не можеш ли просто да повикаш помощ?
— В хиперпространството сме — поясни Кстаска, сякаш Табита можеше да не е забелязала, — а Хана е в криогененен сън. Интерфейсът изисква допълнителна енергия.
— Тогава защо викаш Хана? — попита тя. Започваше да се дразни.
— За да й пусна касетата — невъзмутимо отвърна херувимът. — На нея са записани кодовете за достъп на Изобилие.
Табита погледна към съществото, после към Саския, която изящно сви рамене.
— Нали ми каза, че било фраскски брачен зов?
Близначката повтори същия жест.
— Кодовете са втория запис на касетата — каза Кстаска. — След брачния зов.
— Марко я изключи по средата — спомни си Саския.
— Реши да не направи онова, за което му бяха платили — прибави херувимът. — Да събуди фраска, но да не й дава контрол над станцията.
Табита искаше просто да прати сигнал, после да избяга и да се скрие. Но трябваше да попита:
— Щом планът е бил фраскът да поеме контрол над Изобилие, защо я водех на Титан?
— Марко смяташе, че можем да измъкнем още пари от близките й.
— Значи сте я отвлекли.
— Подходящ глагол — измърмори херувимът, като набираше някакви команди на пулта.
Табита си помисли, че алчните лъкатушни обрати на Марковия ум никога няма да престанат да я удивляват.
— Готова ли си вече? — попита тя. — Можеш ли да излъчиш бедствен сигнал?
— Тази радиостанция е конфигурирана за хиперизлъчване на дълги вълни — изненадано установи Кстаска. — Ти ли го направи, капитане?
— Не.
— Знаеше ли, че радиостанцията ти е конфигурирана за хиперизлъчване на дълги вълни?
— Сигурно просто се е случило — предположи Саския. — Като с торпедата. — Пак беше влязла вътре и ровеше в съседното чекмедже.
Табита започваше да се отчайва.
— Преди да го получа, корабът вече имаше много подобрения — сърдито отвърна тя. — Виж, просто прати сигнала. Или ела тук и ме остави аз да го пратя.
Кстаска сякаш не обръщаше внимание на опасността.
— С тази радиостанция можеш да се свържеш даже с Капела — възхитено заяви херувимът.
— Да не ги замесваме в това…
Съществото се завъртя и дяволито й се усмихна.
— С тази радиостанция можеш да излъчиш записа направо в родната система на фраските!
— За Бога! — възкликна Табита. — Проклетият запис не е у нас. На Венера е, някъде в храстите, наред с целия ви останал багаж. А сега стани оттам и ме остави да си свърша работата.
— Всичко е под контрол, капитане — спокойно отвърна Кстаска и прати сигнала.
Табита въздъхна. Тя се завъртя и погледна към Саския, която тършуваше из купчина обвивки от храна.
— Нали трябваше да си на пост! — изръмжа Табита.
— На пост съм — обиди се близначката и побърза да се върне до отворената врата.
Кстаска предаваше по радиостанцията, Саския пазеше: в момента Табита не можеше да направи нищо полезно. Опита се да обмисли следващия им ход, ала умът й бе празен. Само да имаше начин да поговори с Алис. Дали щяха да издържат тук? Не трябваше ли да се скрият в недрата на „Грозната истина“? От пиратите нямаше и следа. Дали не можеха да открият някакво оръжие и да превземат кораба?
— Едва ли има Нещо за ядене, нали? — предпазливо попита Саския.
— Няма! — озъби й се Табита, после се смили: — А, чакай малко.