В чантата й можеха да са останали бонбони. Отвори я.
— Какво е това? — възкликна тя и го извади.
Касетата.
Завъртя се към Кстаска, която измъкна върха на опашката си от летящата чиния, промуши го през мрежата и взе касетата от ръката й.
— Знаела си, че е тук — каза Табита.
— Марко я прибра в чантата ти — отвърна Кстаска и отново почисти слота. Винаги я оставяше там. Никога не носеше нищо в себе си. Нищо, което да го уличи — прибави тя и зареди касетата.
Табита усещаше, че ще избухне.
Очевидно Саския си мислеше същото. Тя се качи по рампата и силно я прегърна.
Кстаска държеше слушалките в двете си ръце и отчетливо говореше в микрофона.
— Ало, ало, Хана Су? Приемаш ли?
Последва незабавен отговор, като че ли Хана лежеше в „Сънят на праведните“ и очакваше да я потърсят.
— Кстаска? Ти ли си? Къде си, скъпа?
Сигналът бе слаб и губеше яснотата си, докато се провираше през хиперпространството. Думите на Хана Су звучаха забавено, а може и да й имаше нещо, помисли си Табита. Може да започваше да се разлага.
— В беда сме, Хана — бодро отвърна Кстаска, като повиши глас, сякаш си мислеше, че Хана е глуха, а не мъртва. — Можеш ли да ни помогнеш?
Пауза.
— Вие скачате, миличка — провлачи Хана.
— Корабът на капитан Джут е разбит, Хана — обясни Кстаска. — Вяхме пленени от ловци на съкровища. Трябва ни помощ. Незабавно. Можеш ли да кажеш накъде сме се насочили?
Нова, по-продължителна мъчителна пауза.
— Може да е само едно място — отвърна Хана. — Капитан Джут? Някога познавах Абелар Джут…
— Хана! Моля те, съсредоточи се! — нареди херувимът. — Времето тече и трябва да ти пуснем една касета. Премини на запис — каза той и включи касетата.
От тонколоните на пулта на „Алис Лидъл“ се надигна висок писък.
— Ало, Хана? — извика Кстаска. — Получи ли сигнала?
Те се заслушаха.
Чуваха се единствено птичи песни.
На Ливадата беше утро.
После по несъществуващия ефир се разнесе шумолене и пращене.
Усили се.
Трите се спогледаха.
— Това не е смущение — отбеляза Кстаска и докосна бутона за фина настройка.
— Вятър — предположи Саския. — Вятър в клоните.
Не звучеше като вятър, помисли си Табита.
В кабината на „Алис Лидъл“ внезапно отекна гърмеж.
Нещо профуча над тях и проби дупка в тавана.
Преди да успеят да помръднат, над главите им се спусна голяма, фина мрежа и ги обгърна отвсякъде.
— Првет на всчки — изръмжа Тарко Трантката.
59.