Пепър килна шапката си назад.
— Всичко е наред — каза той.
Шин наблюдаваше със скръстени ръце. Всички мълчаха.
— Е — обади се капитанът, — предполагам, че това означаваше „сбогом“.
Тя не се завъртя, за да го види как се хили, арогантно облегнат на кораба, който беше унищожил.
— А сега, внимавайте! — предупреди ги той.
Тарко неочаквано изръмжа и жестоко ги блъсна напред с пушката си.
Табита извика и хвана Саския с едната си ръка, стиснала чантата си в другата. Близначката пищеше и притискаше Кстаска към себе си. Двете изгубиха равновесие, паднаха от „Грозната истина“ и се озоваха в космоса.
Където ги обгърнаха златистите тракторни лъчи на „Порцеланова цитадела по първи зори“, обвиха ги в атмосферата на кораба и внимателно ги привлякоха надолу към палубата.
Все едно падаха насън — знаеха, че няма да им се случи нищо лошо. Нито косъмче от главите им не падна, докато бавно и тържествено се спускаха, прегърнати от огромните ръце от светлина.
— Какво е това? — извика Саския, като се притискаше към Табита. — Къде сме?
Затаила дъх, Табита погледна надолу към ослепителната бездна под краката им.
Това бе утопията на някой небесен архитект: град, нежно блещукащ като кристална корона, върху плитък овален поднос от бял метал. Но не беше нито град, нито платформа, още по-малко планета.
Богатата светлина смекчаваше очертанията и замъгляваше подробностите, така че трябваше да се задоволят само с впечатлението за архитектура с невъобразим мащаб, и дързост, величие, което просто бе безгранично. От двете страни на овала, докъдето им стигаше погледът, се простираха гладки, широки бели криле, наклонени нагоре и назад, които достигаха височината на кулите и дори се извисяваха над тях. Напред (защото вече беше ясно, че тази конструкция е създадена за движение, гигантски кораб, в сравнение с който изглеждаха нищожни дори огромните еладелдийски зикурати) бялата палуба плавно се издигаше като шия на птица към далечния, все още невидим нос. Назад изчезваше в мрак, затъмняващ ледената светлина на галактиката.
Когато Табита заговори, гласът й прозвуча като на човек, за пръв път стъпващ в голяма катедрала.
— Това е космически кораб — каза тя.
Наистина беше. „Порцеланова цитадела по първи зори“. И докато се спускаха към него, те го видяха в цялото му величие. Капсули и гербове в зелено и жълто, които блещукаха по белите му палуби като разсипани по покривка бонбони, големи колкото кораб с размерите на отдалечаващата се над главите им „Анаконда“. Куполи като огромни гъби подслоняваха зали, наблюдателни мостици и оръдейни кули. Фини паяжини, които едва сега започваха да се различават с просто око, представляваха монорелсови пътища и тръбопроводи, енергийни и комуникационни артерии.
Саския здраво притискаше херувима към себе си.
— Това капеланите ли са?
— Капеланите.
Близначката се отскубна от прегръдката на Табита и изящно като гмурец се превъртя във въздуха, с протегната настрани ръка. После се втренчи надолу към откритото пространство в средата, на гигантските машини. Там се събираха дребни фигурки.
— Гледай — посочи Саския.
Разперила във въздуха ръце и крака, Табита сякаш се канеше да се спусне по гръб. Тя с усилие зае вертикално положение и сведе очи надолу.
Все още бяха високо над върховете на кулите. Машините им намигаха с бледо сияещи стъклени очи. Това бяха лъчевите проектори. Събралите се между тях хора ги очакваха. Когато постепенно се приближиха, на Табита й се стори, че всички носят сини униформи.
— Еладелдийци — потвърди неизбежното Саския.
Ако това беше утопия, тя не бе създадена за тях.
Саския прегръщаше Кстаска и се преобръщаше в лъча, сякаш се надяваше да заплува обратно срещу течението. Косата й се носеше наоколо като ореол от бели водорасли. Очите й се разшириха от изненада и тя ахна, вдигнала лице към мъглата над тях.
Табита проследи погледа й. Само на двайсетина метра над главите им се извисяваше голям, кръгъл силует, който се олюляваше като полупълен балон.
Това бе „Алис“. Капитан Пепър го пращаше, както беше обещал. Под и до него висеше тъмна фигура, която придружаваше кораба в тромавото му спускане.
Жените и херувимът се приближаваха към широк каньон от блестящо стъкло, контролни зали, работилници и тераси, от които, прекъснали за миг работата си, ги наблюдаваха еладелдийци, веспани и роботи.