— Какво направихте с другите?
Капитанът продължаваше да гледа напред. Този път не й отговори.
Всичко бе чисто и лъскаво, безлично и изящно. Табита кипеше от омраза. Дори изпитваше известно злорадо удоволствие от мръсните им дрехи и тела.
Разминаха се с еладелдиец с бръснато теме и алена униформа със сребърен нагръдник. Очите му с отвращение се извърнаха от пленничките. Капитанът излая и всички отдадоха чест.
— Какво направихте с кораба ми? — попита Табита.
Влязоха през огромна арка и бързо се спуснаха по рампа в огромна зала. И тя го видя.
Останките от „Алис Лидъл“ лежаха върху платформа, осветена с ярки прожектори и заобиколена от група еладелдийски техници и всевъзможни уреди, електроника и инструменти. Неколцина от тях стояха в трюма и въртяха наоколо полярен мезоскоп. Други двама бяха наведени над пулта в кабината.
Трима извънземни ги наблюдаваха през разбития преден илюминатор.
Никой от тях не докосваше пода.
Кстаска седеше на летящата си чиния с включена в контакта опашка. Главата й бе отпусната. Изглежда продължаваше да е в безсъзнание.
Фраскът също. Изваден от силовия си балон, той неподвижно висеше във въздуха, сякаш закачен за раменете на невидими ремъци.
Третата фигура очевидно ръководеше действията на всички. Много приличаше на човек. Всъщност по нищо нямаше да се различава от човек, ако човешкият ръст можеше да достига три метра.
От шията надолу имаше съразмерни пропорции. Височината му се дължеше на огромната му, плешива яйцевидна глава. Сребърна лента обгръщаше мощното му чело. Зад тила му се издигаше твърда синя яка като облегалка на стол.
Носеше бяла тога, тъмносин плащ и антигравитационни сандали. Ръцете и краката му бяха голи и бели, дланите и стъпалата му — големи и пухкави. По пръстите му се виждаха масивни пръстени. Когато от кабината на „Алис Лидъл“ излезе еладелдийски техник и подаде тънка сива пластина на началника си, той протегна ръка. Началникът я предаде на стюард.
— Какво е това? — попита Саския.
— Корабната личност — горчиво отвърна Табита.
Бяха спрели на рампата и наблюдаваха сцената долу над ниска стена.
— Това ли е? — попита кибернатор Пърлмутър. Гласът му звучеше плавно, високо и ясно.
— Да, господине — енергично отвърна стюардът.
Кибернаторът пое пластината в голямата си длан.
Той се завъртя и се понесе към Кстаска.
Наоколо се засуетиха еладелдийски медици и се опитаха да повдигнат херувима с лице към него. Пърлмутър им махна с ръка да се отстранят.
— Ела тук — каза той. — Херувиме.
Кибернаторът спря пред летящата чиния, която се издигаше на равнището на гърдите му. Той се пресегна и остави пластината върху нея.
— Можеш да го направиш — заяви Пърлмутър и докосна пръстените си.
Кстаска се раздвижи за пръв път, откакто трантката я бе повдигнала от палубата на „Грозната истина“. Тя изправи глава. Дори от разстояние изглеждаше зле. Очите й не блестяха.
— Активирай я — нареди капеланът.
Кстаска се вгледа в лицето му. И не помръдна.
Той леко завъртя един от пръстените си.
Херувимът се сгърчи и лъчите на прожекторите затанцуваха по скафандъра му. Табита чу Саския рязко да си поема дъх през зъби, когато създанието нададе висок, остър писък, като по време на мъченията на Шин. Чинията му заподскача като кану, подхвърляно от силни вълни. Кстаска измъкна опашка, размаха я и закрещя нещо нечленоразделно.
Кибернатор Пърлмутър отново докосна пръстена си.
Раменцата на херувима увиснаха.
— … не… зная… — задъха се той.
— Там има всичко необходимо — прекъсна го Пърлмутър и почука по чинията с тъпия си показалец.
Саския стисна ръката на Табита.
— Какво иска? — гневно попита тя.
Ала Табита също нямаше представа.
Кстаска сковано протегна ръчички надолу и взе пластината пред себе си. Тя хвърли яростен поглед на капелана и включи опашката си в летящата чиния.
Последва пауза.
Почти чуваха как херувимът търси в паметта.
Накрая измъкна опашка и заопипва с нея пластината.
Нещо високо изщрака като добре смазана ключалка.
Всички наоколо завъздишаха и замърмориха. Техниците поклащаха глави и се потупваха един друг.
Капеланът погледна към фраска и на огромното му лице се изписа презрително изражение.