— Това ли е? — попита той.
Хектор не отговори.
Кибернаторът се понесе към него и заговори високо и отчетливо, сякаш смяташе, че не го разбира.
— Готово ли е?
Фраскът изсъска като змия.
Пърлмутър въздъхна и сключи ръце.
— Сега ще работи ли? — раздразнено попита той.
Хектор потръпна.
Табита си помисли, че измъчва и него с пръстените си, но грешеше.
Фраскът кой знае как се измъкваше от невидимия си затвор.
Десетина еладелдийци се хвърлиха отгоре му. Той зарита с крака и замахна право към тлъстото бяло гърло на отстъпващия кибернатор.
Преди да успее да го достигне, Пърлмутър стисна пръстена си.
Фраскът отново замръзна.
Увиснал във въздуха пред мъчителя си, той започна да се извива. Странните му крайници пращяха и се цепеха като горящи зелени пръчки. От раните потече гъста бяла течност.
Еладелдийците се оттеглиха назад.
Хектор съскаше и пищеше, но продължаваше да се съпротивлява, докато се гърчеше в агония.
— Ссстрахххлив, сссамодоввволен, тттъп…
— Много благодаря — презрително отвърна кибернаторът.
Без да му обръща внимание, той даде знак на двама техници да донесат машина, която приличаше на обикновено четящо устройство.
Хектор гореше. Разпадаше се на парчета, части от него падаха на палубата, обгърнати в пламъци. Но продължаваше да заплашва.
— Ние щщще оцццелеем! — пръскаше слюнки фраскът. — Няммма да уссспееттте… — изведнъж рязко отметна глава назад.
И остана неподвижен. Крайниците му продължаваха да пращят като вейки, докато огънят го поглъщаше. Разнесе се остра миризма на обгорен метал.
— Много благодаря — повтори капеланът, докато съскането бързо заглъхваше. — Ваше величество — злорадо прибави той.
Бяха вкарали корабната личност в слота на четящото устройство. Пърлмутър подозрително я докосна с белия си показалец.
— Как я събуди? — обърна се към Кстаска кибернаторът.
Херувимът отново беше отпуснал глава на гърдите си. Капеланът презрително зацъка с език и даде знак на медиците, които побързаха да се приближат.
— Казва се Алис — обади се Табита.
Всички еладелдийци се завъртяха и погледнаха към нея. Пърлмутър също. Огромната му гладка глава се извисяваше над тях.
Очите му срещнаха нейните.
— Ела тук — заповяда той.
62.
— Коя си ти?
Презрително притворил клепачи, капеланът се носеше над нея. Видът му я накара да настръхне.
— Табита Джут — отвърна тя. — Това там е моят кораб.
Той се извърна от нея с бавното раздразнение на много великите, срещнали някой прекалено нищожен, за да го разберат.
— Какво казва тя? — попита стюарда Пърлмутър.
— Това е собст-веничката, кибер-наторе.
Капеланът като че ли вече не се интересуваше от отговора му.
— Ти — заяви й той, — притежаваш забранена корабна личност.
— Нима? — войнствено отвърна Табита. — Мислех, че в момента е у теб.
Това изглежда го развесели.
— Наистина — призна кибернаторът и с едва забележимо движение на показалеца си посочи към четящото устройство. Устните му се разтеглиха в невъобразимо суха усмивка.
Заобиколена от медиците, Кстаска леко повдигна глава.
— … не… зная — немощно промълви тя.
— О, привет, събудихме се, значи? — кисело отбеляза капеланът. — Според теб никой не знае нищо.
— Какво искаш да кажеш с това, че корабната личност била забранена? — високо попита Табита.
— Незаконно препрограмирана — отвърна кибернатор Пърлмутър. — От серафимите. В състояние да контролира забранено устройство, произведено от…
Той замислено погледна към облака пепел, увиснал във въздуха на мястото на фраска, сякаш забравил, че го е унищожил. Сведе очи към пръстените си, после внезапно ги впери в Табита.
Капеланът широко отвори очи като огромен бухал.
— Да не би вече да си го задействала, а?
Табита пъхна ръце в джобовете си.
— Нямам представа за какво говориш.
Той погали един от пръстените си и нервите й се сгърчиха в пламъци.
Тя отметна глава назад и изкрещя.