— О, не — упорито изтътна Пепър. — Имахме сделка, Пърлмутър. Имахме сделка.
Капеланът изглеждаше отегчен. Той се завъртя към стюарда и сърдито попита:
— Къде е той?
Стюардът повика куриерката, която заговори в микрофона си. След миг в залата оживяха гигантски монитори, които показваха пищния силует на „Грозната истина“ от всички страни и под всякакви ъгли. Пред Табита се хилеше глупавата фигура на корабния нос. На друг екран разпозна бледожълт диск, който изгряваше зад зеления кораб, обгърнат от тесни пръстени, напомнящи на лъскави стоманени накити.
Саския стоеше до нея с ръка на кръста.
— Къде?… — попита тя.
— Уран — отвърна Табита.
Никога през живота си не беше стигала толкова далеч. Предполагаше, че знае къде отива „Цитаделата“ и се зачуди дали това няма да е последното й пътуване. Тя замислено се вгледа в лицето на близначката.
— Прегърни ме — промълви Табита. — Моля те.
Саския я притисна към себе си.
Кибернатор Пърлмутър проучваше дисплеите. Той почука с два пръста по долната си устна, после скръсти ръце и потърка пръстените си едни в други.
„Грозната истина“ безшумно избухна в пламъци.
По мониторите запробягваха данни, забавени повторения, насложени графики, увеличени кадри от превъртащи се във въздуха парчета почернял метал.
Капеланът спокойно затвори очи.
Мониторите угаснаха.
Табита и Саския ужасено го гледаха. Голият му бял череп се бърчеше, сякаш дебелите му вени се гърчеха под кожата.
После отново вдигна клепачи и лениво плъзна очи към разбития „Таласъм“, Табита и нейните приятели.
— Струва ми се, че изгубихме достатъчно време, брат Феликс — безизразно каза той.
Разнесе се друг глас, приглушен и изменен от разстоянието:
— Доведи ги, кибернатор Пърлмутър. Мисля, че бих желал да се запозная с тях.
Пърлмутър обели огромните си очи, но събеседникът му продължаваше:
— Навярно ще приемат поканата ми за обяд.
Саския сподави нервния си кикот, като притисна устни към тила на Табита. Сепнати, войниците завъртяха оръжията си към нея. Кибернатор Пърлмутър погледна надолу към тях като към кош с новородени кутрета, после даде знак на стюарда си и бързо се понесе към вратата.
— Напред — заповяда той и развя плаща си. — Напред към Харон!
Еладелдийците отведоха Табита и Саския да се изкъпят, подстрижат и да се погрижат за ноктите си. Табита не изпускаше чантата си. Мръсните им дрехи бяха заменени с нови сиви дънкови костюми и подходящи еспадрили. Вяха им точно по мярка.
Придружиха ги по сводести галерии от мека стомана, по ескалатори, покрити с дебели килими, под високи арки, обвити с орлов нокът и тропични лиани. Деца с квадратни шапчици и бели ризи ги гледаха от балкони от ковано желязо и скришом шепнеха помежду си. Роботи лъскаха плочките на далечни коридори и се отдръпваха настрани, за да им направят път.
Не ги затвориха. Отведоха ги на наблюдателен мостик на върха на висока кула и ги повериха на грижите на роботи сервитьори.
Табита отказа да приеме храна, напитки, дори наркотици. Широко разкрачена, тя седеше на ръба на удобен диван и празно зяпаше пред себе си. На всички стени имаше огромни прозорци, но през тях не се виждаше нищо, защото „Порцеланова цитадела по първи зори“ вече без усилие и абсолютно незабелязано бе скочила в онова странно царство между „тук“ и „навсякъде“, в онзи микрорайон между живака и стъклото на гърба на огледалото, в невъобразимите течения на хиперпространството.
Саския застана на едно коляно зад нея и се облегна на рамото й.
Табита я погали по главата и впери очи в лицето й. Чувстваше се уплашена и нещастна. Саския изглеждаше загрижена, сякаш в момента не се вълнуваше от случилото се, а само за нейното душевно състояние. Табита направи опит да се усмихне, после сведе глава и отново се извърна.
Вратите безшумно се разтвориха и в залата влетя Кстаска.
Саския скочи на крака с радостен вик.
Табита се изправи.
Кстаска спусна чинията си, така че главата й да е пред лицето на близначката.
— Как си? — загрижено се поинтересува Саския и опря ръце на ръба на летящото устройство, като че ли гледаше над стена.
— Презаредена — все още малко хрипливо отвърна херувимът.
Табита се приближи до тях.