Мислеше си за Балтазар Плъм. Без да я предупреди, й беше дал опасен кораб. Очевидно затова не го е искал никой друг, защото са знаели, че все някога ще ги вкара в беда. И тъкмо затова не я беше предупредил.
А може и да го бе направил по свой собствен начин. Той нямаше вина. Никой нямаше вина, просто Капела се заяждаше за технически подробности. Искаха да държат всичко под контрол, без конкретна причина, просто защото така им харесваше. Власт заради самата власт. След като вече беше срещнала един от тях, Табита знаеше, че са точно такива, за каквито ги смяташе.
Мразеше ги.
Тя извади хармониката си и засвири сърцераздирателно парче от „Блакуотър Блус“.
Ушите на пазача клепнаха и той изръмжа:
— Брибери два нещо!
— Виж — повика я до прозореца Саския.
Сивият диск вече не се намираше пред, а под тях. Зеленото петно се уголемяваше. Бе се преместило в средата и се носеше към тях.
Растителност, базис в ледена тундра. Не много голям, навярно с диаметър два-три километра. Много зелен. С река. Дървета, с дебели дънери и гъсти листа. Нещо приличаше на покрив на сграда. Точици — хора — по ливадите. Цветни лехи.
На Харон.
Табита никога не беше виждала подобно нещо. Пригади й се. Сърцето й сякаш щеше да се пръсне и ужасно й се искаше да повърне.
Усетила, че й е прилошало, Саския я погали по тила и въпросително я погледна.
— Кацане — съобщи стражът.
Табита преглътна, тежко задиша и заплува, за да заеме мястото си в мрежата до Кстаска. Сега прозорците бяха тъмни. Пилотът наклони носа надолу и в илюминаторите се появи ледената пустиня, жестока, неравна, черна и убийствена. После — зелените върхари на дърветата, сияещи под слънчевите лъчи.
Совалката се спусна между дърветата и се приземи на една ливада. „Алис“ с леко тупване кацна зад нея.
— Някой пуска хвърчило — замаяно каза Саския.
— Какъв микроклимат — носово отбеляза Кстаска. Ясно се виждаше, че е впечатлена. Бе възвърнала силите си, наслаждаваше се на сложната техника на звездния кораб и изглеждаше разочарована, когато стражът дойде да ги отведе от наблюдателния мостик в совалката. Сега отново се ободряваше.
Табита се чувстваше ужасно. Щяха да я убият за нещо, за което дори не знаеше, както бяха убили капитан Пепър, Тарко и Шин не заради техните престъпления и жестокости, а защото са им развалили следобеда. Щяха да я убият, без да има шанс да се спаси и това дори нямаше да е смърт, която би могла да разбере. На Харон не можеше да има нито дървета, нито трева, нито цветни лехи.
— Идва. Идва — изфъфли стражът и ги побутна към шлюза. Той отвори вратата и ги обляха слънчеви лъчи.
Табита изтощено слезе сред тучната трева. Пръстта под краката й беше мека, дори не я бяха обгорили при приземяването си. Корпусът на совалката бе просто топъл, сякаш стояха тук на слънце от час-два. Тя облегна гръб на метала и пое в дробовете си невероятния въздух, докато летящата чиния на Кстаска с тихо бръмчене излиташе през вратата и Саския грациозно се спускаше до нея. На тясното й лице грееше почуда. Гравитацията абсолютно съответстваше на Земната и след толкова време в космоса малко затрудняваше движенията им. Над тях сияеше небесната синева.
Хвърчилото беше жълто. То подскачаше и весело се рееше, сякаш принципът току-що бе открит и то беше първото хвърчило, издигнало се в небето.
Края на въжето държеше фигура в тога, отметнала назад огромната си глава. Табита едва я различаваше между дърветата на отсрещния бряг на рекичката. Зад нея имаше още зелена трева, още синьо небе, а нататък лежеше безмълвната замръзнала пустош на Харон, ужасна и гибелна.
По клоните на дърветата пееха птици.
— Идва — изръмжа стражът и я повлече напред, забил нокти в ръката й през меката тъкан.
Той подкара жените пред себе си. Кстаска се плъзгаше над тревата с поляризиран заради силното слънце скафандър.
Закрачиха по чакълена пътека, която заобикаляше букова горичка и излизаше на открито. Пред тях се простираха зелени ливади и се спускаха надолу към реката толкова естествено, сякаш винаги ги е имало. До буковете надясно от тях се извисяваха кестени, натежали от бели и розови цветове. Пъстри храсти и буйни цветя изящно продължаваха към бреговете на реката, над която бе прехвърлено мостче от полиран камък и желязо. На него стоеше висока фигура, надвесила рибарски прът над бистрата вода.
Табита потръпна, въпреки слънцето, или тъкмо заради него, защото мястото му не беше тук, а на шест хиляди милиона километра.