Саския уплашено я гледаше. Никой друг не им обръщаше внимание.
— Защо не ме убиеш още сега и да свършваме? — извика Табита.
Той снизходително се усмихна и протегна ръка.
— Елате да обядваме.
Близначката я прегърна през раменете.
— Ела, Табита — помоли я тя.
Табита упорстваше.
— Не вярваш на всичко това, нали? — попита тя. — Тези създания, това…
Саския сбърчи вежди.
— Няма нужда да вярваш — прекъсна я акробатката. Саския, спомни си Табита, бе прекарала съкратеното си детство в изкуствена среда и не очакваше нещата да са непременно истински. — Досега всичко е прекрасно. Моля те, не го разваляй.
Слепоочията на Табита пулсираха, стомахът й пареше. Тя сведе глава и се остави в ръцете на съдбата. Нямаше друг избор.
Брат Феликс ги поведе през дърветата в стар разрушен манастир от обрасъл с буйна растителност камък. Мъх изпълваше пролуките между плочите на пътеката, в сенчестите ниши бяха поставени теракотени бюстове. През арките се виждаше реката, която лъкатушеше под плачещите върби. Край тръстиката на брега пасяха няколко овце и антилопи. Във влажните им очи не се четеше страх от високите мъже и жени, които крачеха или безшумно се носеха по двойки и тройки наблизо с копринени чадърчета на раменете. Във въздуха кръжаха птици.
Излязоха от манастира и се озоваха на ливада. Под огромни патриархални дъбове стояха групи дълбоко потънали във философски дискусии пазители в пастелни и снежнобели роби. Трио с лютня и обои свиреше в бял павилион, заобиколен от съсредоточена публика. Други седяха и отпиваха от златни бокали. Дрехите им падаха на великолепни гънки, по които съвършената трева не оставяше нито петънце. Всички бяха величествени, с огромни, благородни глави, високи три метра. Сред тях обикаляха веспански слуги в тъмносини туники и сребристи ленти, обгърнали ниските им зелени чела. Върху подносите на раменете им имаше купчини екзотични плодове, кани с нектар и фини вина, лимонада за децата, които весело тичаха наоколо, играеха на гоненица и хранеха елените с бисквити.
— Табита. Ела и седни — радостно каза брат Феликс и се понесе към покривка за пикник на червено-бяло каре. — Ще се почувстваш по-добре след това великолепно бургундско вино, убеден съм.
— Ще се чувствам по-добре, когато съм на борда на кораб и се отдалечавам от това място — отвърна тя. — Едва тогава.
Табита плъзна поглед наоколо. Имаше вино, искрящо като рубини в ръчно произведените шишета. Имаше хрускав селски хляб, парченца жълто масло, поднесени върху влажни зелени листа, планини от сирена и пикантни деликатеси, глинен поднос с прекрасни, сочни сливи. Стомахът й закъркори.
Преди минута й се гадеше, но сега, осъзна тя, умираше от глад.
Саския вече стоеше на колене и проучваше пушената сьомга.
— Кстаска — величествено се обади брат Феликс. — Какво бих могъл да ти предложа за освежаване след лишенията на твоето пътуване?
— Ние нито ядем, нито пием — резервирано отвърна херувимът. — Вашата усилена слънчева светлина ми е абсолютно достатъчна. — Той спусна летящата си чиния върху тревата и с тиха въздишка се отпусна по гръб, като се подпря на лакти.
— Капитан Джут — обърна се към нея брат Феликс. — Табита. О, моля те, седни.
— Седни, Табита — жално повтори Саския с пълна уста.
— Изминала си толкова дълъг път — продължи пазителят, — и за нас е огромно удоволствие да те видим тук жива и здрава. Няма ли да изпиеш чаша вино с нас?
Табита погледна към сияещия гигант.
Той махна с пръст. Напълнен до ръба бокал леко се издигна от земята и увисна пред нея.
Тя сведе очи към него.
Протегна ръка и го взе.
65.
— Трябва да ви се извиня заради кибернатор Пърлмутър — когато започнаха пикника, каза брат Феликс. — Понякога е доста категоричен, зная. Приема нашата работа ужасно сериозно.
Табита погледна към тържествените и изящни фигури, които, се наслаждаваха на въздуха на Харон във вечния следобед. От белия павилион се носеше нежна музика. Застанали на групи около слънчеви часовници, пазителите обсъждаха природата на времето.
— Това не ми прилича много на работа — грубо отвърна тя.
— Нашите задачи са многобройни и разнообразни — невъзмутимо поясни домакинът им. — Едно от многото задължения, които имаме честта да изпълняваме за капеланите, е да събираме онези чудни стари кораби на Санцау.