— Колко са? — захапала ален домат, попита Саския.
— Не много — неодобрително отвърна брат Феликс и приглади полата на коленете си.
— Трябва ви известно време, за да ги откриете — заяде се Табита.
Брат Феликс повдигна достолепните си вежди.
— О, ние знаем къде са. Винаги сме знаели къде са. Във всеки момент. Не, ти не ме разбра. — Той се наведе напред и набоде на вилицата си пушена стрида. — Това не е неприятно задължение. Нищо тук не е такова. Както сама виждаш. — Брат Феликс нежно се усмихна и посочи наоколо. — Всъщност е нещо като игра — призна той. — Шансовете някой от останалите кораби да се доближи до двигател са… невъобразимо нищожни! — Пазителят се засмя. — Тук не е останал нито един, нали разбираш. Ние откарваме всичките.
С едва забележим жест той загатна за сто трилиона квадратни километра космос, девет свята, четирийсет и пет луни, триста седемдесет и един разработени астероида и неколкостотин различни инсталации, включително тунели, платформи, колела, зикурати и грешки, складове, автономни лаборатории, хангари и полуобитаеми среди. Познаваше всички и всичко на тях. Благославяше ги.
Брат Феликс пъхна стридата в розовата си уста.
— Дори онези приятелчета на Титан нямат хардуера — продължи той; — Тъкмо затова дават мило и драго, за да открият фраск. Всъщност, безнадеждна работа. Но ти, Табита… — Пазителят се пресегна и бащински постави длан върху китката й. — Ти си истински съперник.
Хванати ръка за ръка, по пътеката се приближиха две еднакво величествени млади жени. Носеха бели тоги, широки кожени колани с кесийки и венци от лозови листа. Брат Феликс ги поздрави.
— Сестра Вероника! Сестра Марджъри! Заповядайте при нас.
— Привет, брат Феликс — мелодично отвърна едната.
— Това ли са новите ти протежета? — попита го другата.
Двете отправиха великодушните си пазителски усмивки на всички и след като бяха представени, седнаха по турски, леко издигнати над земята, до брат Феликс.
— Значи вие сте онези, които отвлякоха последния фраск — с възхищение каза сестра Марджъри и си взе парченце сьомга.
— Тъкмо разказвах на нашите приятели за малката ни игра — поясни брат Феликс, който изглеждаше още по-весел, ако това изобщо бе възможно.
Сестра Вероника повдигна ръка към Табита в жест на любезна възхита.
— „Алис Лидъл“ беше истински противник — заяви тя.
— Ето, какво ви казвах! — Все още наведен назад, брат Феликс разкопча кесийката си и извади пластината. — Ето я — възкликна той и я вдигна за ръба. — Самата Алис, жива и здрава.
— О, дай да видя — помоли го сестра Марджъри.
— Дай ми я — гърлено се обади Табита, надигна се и се пресегна над покривката. Но не можеше да я достигне.
— Ти вече нямаш нужда от нея, мила — отбеляза брат Феликс и подаде пластината на сестра Марджъри. — Когато те въздигнат, ще си прекалено заета, за да пилотираш космически кораби!
— Така е, Табита — потвърди сестра Вероника, сякаш я поздравяваше. Табита се отпусна обратно на мястото си. — Повече няма да се налага да караш баржа.
— Ще станеш една от нас! — усмихна се сестра Марджъри.
— Предпочитам да се превърна в перк — злобно отвърна Табита.
Тримата пазители намериха думите й за страшно забавни и сърдечно се засмяха.
— Как се играе? — попита Кстаска. — Тази игра?
— Ами… — замисли се сестра Вероника, — това дори не е игра.
— Развлечение — прибави сестра Марджъри.
— Обзалагаме се — каза брат Феликс, като че ли това признание трябваше да ги шокира.
— Предизвикваме се един друг да го оставяме да продължи, каквото и да е то — допълни сестра Вероника.
— За да видим кой последен ще изгуби самообладание и ще се намеси — завърши сестра Марджъри.
Двете сестри вдигнаха очи към брат Феликс.
Той изглеждаше едновременно засрамен и развеселен от самия себе си.
— Аз изгубих.
Сестрите радостно се засмяха.
— Справяха се много добре — защити се брат Феликс и започна да брои успехите им на пръсти. — Стара фраскска царица, появила се след цялото това време.
— Никой не знаеше, че е там — отбеляза сестра Вероника.
— И докато се усетим, се озовава на адаптиран „Таласъм“ на Санцау — наблегна брат Феликс.