На Табита й се искаше да блъсне огромните им глави една в друга. Искаше й се да се развилнее наоколо с тежко оръжие. Искаше й се да се върне в „Алис“, да седне в разбитата й кабина и да завие. Искаше й се да легне под слънцето с глава върху чантата си, да заспи и никога да не се събуди. Тя неохотно си отчупи коричка от хляба.
— Какво знаете вие за свободата?
Една от сестрите се завъртя и нежно й се усмихна.
Сестра Марджъри разпери ръце, за да обгърне всички въздигнати хора, които се забавляваха наоколо, а също дърветата, цветята и птиците.
— Огледай се наоколо, Табита — подкани я сестра Вероника.
Табита отпи голяма глътка вино, опря брадичка върху юмрука си и безразлично плъзна очи по ливадата.
— Не е зле за тая камара говна — подметна тя.
Но нищо не можеше да смути тези хора.
— Свободата е власт — рязко заяви Кстаска.
— Според мен — прибави Саския, която бе навила нагоре ръкавите и крачолите си, — не е възможно да си действително свободен навън, ако не си свободен вътре. Ако разбирате какво искам да кажа. — Тя протегна напред дясната си ръка, критично я заразглежда и започна да върти длан под усилените слънчеви лъчи.
— Би трябвало да се вслушаш в приятелите си, Табита — одобрително кимна брат Феликс.
— Скоро, когато станеш една от нас, ще разбереш, Табита — сериозно потвърди сестра Марджъри. — Тук всичко е красиво и всеки е съвършено свободен. Кой ни заповядва или ни ограничава? Къде са нашите потисници?
— На Капела — отвърна Табита. — Според брат Феликс.
Искрено озадачени, тримата пазители се спогледаха.
— На Капела ли? — попита сестра Вероника. — Но, Табита, именно Капела ни дари тази свобода!
— Само си помисли — настойчиво каза брат Феликс. — Ние сме на Харон, в самия край на нашата слънчева система. А слънцето е великолепно!
— Къде щяхме да сме сега, без избавителното могъщество на Капела? — попита сестра Марджъри.
— Все още щяхме да сме на бедната стара Луна — поклати глава сестра Вероника, — и да се чудим дали можем да си позволим да идем на Марс!
Но на Табита й писна.
— Така ли мислите? Да ви кажа ли какво мисля аз? Ще ви кажа какво мисля за избавителното могъщество на Капела. Ще ви кажа какво мисля за това, че ме довлякохте тук. — Тя замълча за миг и отпи от чашата си, като се наслаждаваше на удоволствието да ги накара да я чакат, особено след като нямаше ни най-малка представа с какво да продължи. — Ще ви кажа какво мисля аз — повтори Табита, осъзнала, че виното е прекрасно и че вече е изпила доста голямо количество. — Вие винаги сте в чужда градина. — Началото звучеше добре. Тя тромаво махна с ръка. — Не можете да сте свободни, когато някой ви казва къде да ходите и къде не. — Нова глътка вино. — Когато бях малка, Марс беше границата. Аз съм родена… — Табита впери очи в сестра Вероника, — … на бедната стара Луна.
Сестра Вероника не реагира.
— Все някой трябва да е оттам — каза Табита.
Сестра Вероника любезно се усмихна.
— Хич не беше забавно — продължи Табита. — Ако ме питате. Така или иначе, после разпродадоха целия Марс и всички решиха да продължат към Пояса. След това дойде Сатурн, разработването на пръстените. А сега? Тук ли? Това ли е границата? Или това е стената на градината?
Пазителите на слънчевата система спокойно я наблюдаваха, сякаш рецитираше стихотворение, нещо научено наизуст, нещо репетирано и далечно. Саския и Кстаска внимателно я следяха. Близначката се примъкна до нея и стисна ръката й.
Но Табита не искаше да й стискат ръката.
— Няма никаква свобода — заяви тя. — Не и докато някой друг се е вкопчил във властта. Така че имаш право, Феликс. Всички ние сме слуги. — Мрачната мъдрост на тази забележка я накара тъжно да кимне. — Мисля, че преди да започне всичко това, бях по-свободна от всякога. — Табита се засмя. — Обикалях търговските пътища с капризен стар „Таласъм“, превозвах машинни части от Сантяго Селестина до Калисто, вечно бях на червено и се чудех къде ще спя на другата вечер, къде ще си търся работа на следващия ден. Това е цялата свобода в тази система — гневно завърши тя.
Брат Феликс се издигна малко по-високо над земята. Саския светкавично прегърна Табита, сякаш си мислеше, че пазителят се кани да я удари. Но той каза нещо съвсем разбираемо.
— Все още си разстроена заради кораба си, нали? Не трябваше да забравям, извинявай. Да видим дали бихме могли да умиротворим ума ти.