Някои стояха неподвижно сред хаоса като изсъхнали храсти. Други панически се бяха покатерили на тавана, където се бяха скупчили на гроздове и пращяха. Не можеха да правят нищо друго, освен безкрайно да тананикат възкресителни мантри като насекоми, които се учат да се молят. Отделяйки омекотителна слуз и отвратителните течности на недоволството си, те висяха с главата надолу едва на три метра от плексигласовия балон, от който ужасено ги гледаше Табита.
— Ти помогна много за отвличането на царицата — отчетливо произнесе ларингофонът на Хана.
Табита бе онемяла.
— Аз ги заключих вътре — продължи мъртвата, — и могат да си останат там, докато взаимно се избият. — Гласът й звучеше по-весело, по-младежки, по-агресивно.
— Ти си Табита Джут. Здрасти, не вярвам да сме се запознавали. Хана Су.
— Здрасти — каза на заледената си спасителка Табита.
— И ти се справи добре. — Беше се вцепенила. Не знаеше какво да каже. — Добре ли си? — попита тя.
— Състоянието ми е стабилно — сухо отвърна Хана. — Някой път трябва доста да си поговорим. Мисля, че имаме да си кажем много неща.
— Да — тъпо се съгласи Табита. — Добре.
Теоретично знаеше, че за изясняването на тази невъобразимо объркана ситуация ще е от огромно значение, ако успее да разбере дали Хана Су действително е имала някаква информация за „Таласъмите“ на Санцау.
В момента обаче това й се струваше безсмислено. В сравнение с битката на Харон и опустошенията във фризерната пещера вече всичко изглеждаше безсмислено.
— Благодаря ти — неловко измънка тя. — Не… не зная… не мога… благодаря, благодаря за перките.
Саския загрижено я прегърна.
Тя се отскубна и избяга в коридора.
Близначката я последва и я откри облегната на стената. Приведена, Табита мъчително повръщаше. Фраските настъпваха към нея. Саския им изкрещя и те спряха, като съскаха и размахваха крайници.
— Ела — тихо каза акробатката, наведе се над Табита и нежно я хвана за ръка. — Ще ти намерим някакво местенце да си легнеш.
Като продължаваше да се опира на стената, Табита се изправи.
— Не — задъхано отвърна тя, — не, трябва да… трябва да дам…
После стисна дланта й и я повлече обратно в камерата.
Приклекналият до мъртвата жена херувим повдигна червените си очи към тях като вампир, прекъснат по време на ядене.
Без да подозира за това зловещо впечатление, Хана заговори:
— Табита, Кстаска ми каза, че си пилот.
Табита кимна.
— Тя не те вижда — поясни Кстаска.
— Да — отвърна Табита. — Това беше моят кораб… — Гласът й секна.
Саския й помогна да седне.
— Разговаряли ли сме вече за всичко това? — усетила нещо, попита Хана.
— Няма значение — въздъхна Табита.
— Извинявай, миличка — възрази мъртвата, — но бих ли могла да те помоля да пилотираш? Струва ми се, че повече няма да мога да издържа. Направо се побърквам. — Ларингофонът й нервно се засмя.
Саския весело се вгледа в лицето на Табита.
Табита се чувстваше така, сякаш някой е откачил цялата слънчева система като огромен полилей от тавана и я е хвърлил в скута й. Фраски, капелани, еладелдийци, хора, Изобилие и всички на борда й, създания, които взаимно се разкъсваха, перките на Харон, мъжът, умиращ на Венера. Искаше й се да изкрещи: „Защо аз?“.
— Аз съм полумъртва, Хана — каза Табита и съжали, още преди да е изрекла думите. — Очите ми се затварят. По-късно ще… по-късно… — Взе чантата в скута си, разтвори счупения цип и бръкна вътре. — Ето — подаде пластината на Саския тя. — Алис.
— О — прошепна Кстаска, издърпа опашката си от саркофага и се отдръпна настрани.
— Коя е Алис? — попита Хана.
— Алис знае всичко за фраскския звезден двигател — поясни Табита.
— О, Боже мой — с очевидно облекчение възкликна Хана. — Къде, къде е тя?
— Идва — отвърна Табита и уморено даде знак на Саския.
Близначката се приближи до слота, в който Марко бе пъхнал фраскската касета, и вкара пластината вътре.