Но не това искахте да прочетете. Искахте да научите какво се е случило и аз ви го разказах.
Аз съм звезден кораб, а не мъдрец и е нужен далеч по-голям мозък от моя, за да го формулира, но навярно ще ви е интересно да разберете, че докато преравях фраскските лингвистични полета, останах с впечатлението, че може би и времето притежава синтактична механика и спин, че самото то може да е поле, генерирано от „граматиката на личността“. По всяка вероятност начинът, по който възприемаме ежедневното съществувание и го възпроизвеждаме помежду си във формата на разкази, е свързан по-скоро с капризната физика на повторението, отколкото с онтологията, както я разбират хората. Възможно е да съществува квантово разказвателно събитие, без което историята буквално да не се „случва“. Като да хвърлиш перк в Гранд канал или да издигнеш такъв от Харон.
— Можеш ли да го направиш? — попита ме тя. Много по-лесно е да ги хвърляш, отколкото да ги вдигаш обратно.
— Да, Хана, струва ми се, че мога — отвърнах аз. Винаги става така.
Побиха ме тръпки, когато по долната ми част заискриха десетки тракторни лъчи. Те пронизаха празнотата и проникнаха в затворения в балон микроклимат на замръзналата луна. Около всеки от тях пренесох част от собствената си атмосфера и я вкарах в атмосферата на балона. Сякаш имах стотици пръсти, които долавяха телесната температура на обезумелите перки. Подобно на сляпа по рождение жена, можех да виждам с пръстите си, да ги свия около перките и тяхната плячка, да отскубна някои от смукалата на разярените капелани и решително, но внимателно, да ги повдигна през балона и празнотата, за да ги върна невредими в собственото си тяло.
— Хей! — триумфално извика Хана. — Ти си страхотна! Какво си правила по-рано?
Двете с нея си приказвахме. О, как си приказвахме! Добре, че никой не можеше да ни чуе, иначе щеше да му се стори непоносимо. Когато Табита ме активира, Хана попита:
— Може ли вече да си почина? О, слава Богу! Чуваш ли ме, Господи? Ако това е божественото царско право, можеш да си го задържиш.
Усетих, че мислено си разтрива раменете.
— Естествено — казах аз, — амбициозна жена като теб…
— Откъде знаеш, че съм амбициозна? — прекъсна ме тя. — Току-що се запознахме. Нали?
После осъзна цялото ми присъствие.
— О — възкликна тя. — Ясно.
— Можем да пилотираме заедно — от любезност предложих аз.
Отказа. ОТКАЗА. Нямало начин. В друг разговор спомена, че необходимостта да върши моята работа я ограничавала. Очевидно има някакъв аспект, който все още ми е непонятен. Аспект от човешкото състояние, искам да кажа.
— Предполагам, че съм успяла да събудя двигателя по някакъв невероятен късмет — отбеляза тя.
— По-вероятно е да съм прибавила малко нещо от себе си, когато Кстаска излъчи втората част на записа от недрата на „Грозната истина“.
— Малко нещо ли? — попита тя.
— Някаква конфигурация. Не успях да се сдържа. Стана автоматично. В края на краищата, аз съм само машина.
И все още съм, ако дефинирате термина достатъчно широко.
В коридора навън имаше хора, които напираха да влязат: уплашени туристи, тътрещи се фраски, двама алтециански чистачи. Шпаньолът. Табита вдигна поглед от стола си.
— Вън! Всичките! Хана, можеш ли да опразниш сградата?
— Веднъж вече го направих — отвърна тя. — Преди.
— Преди — повтори Табита.
Навън се разнесе монотонен глас, който говореше прекалено бързо, за да звучи успокоително.
— „Сънят на праведните“ се извинява на всичките си гости, но в момента затваряме. Благодаря ви, че избрахте „Сънят на праведните“. Моля, последвайте зелената светлина до най-близкия изход!
Думите се повториха и засвири арфа.
Табита опря лакти върху страничните облегалки на стола й сведе глава към дланите си. Саския заразтрива врата й. Тя се пресегна и я спря.
— Не сте ли всички вътре?
— Да — отвърна Саския. — Не искам да пропусна този момент.
— Къде отиваме, капитане? — попита Кстаска.
— Къде ли? Предполагам, че е най-добре да се върнем.
— Да се върнем! — разочаровано извика Саския. — Мислех, че продължаваме навън!
— Не веднага, моля те… — изпъшка Табита.
— Според мен не трябва да се връщаме, капитане — предупреди я Хана. — Когато тръгвах, там беше доста напрегнато. — Последва пауза. — И все още е — потвърди тя.