— Мислех, че искаш поне да я изпиташ — настояваше Саския.
Табита уморено повдигна ръка.
— Алис, върви и сръгай оная бариера.
— НЯМА БАРИЕРА, КАПИТАНЕ — отвърнах аз. — ВЕЧЕ НЯМА.
Видях, че думите ми я развълнуваха. Въпреки че се чувстваше като онзи особено ужасен чорап, който веднъж откри под койката си на „Алис Лидъл“, тя просто трябваше да реагира от дъното на космонавтската си душа. Сякаш бе взела от скута си нежелана слънчева батерия и я беше изхвърлила през шлюза, пращайки я в широко разперените ръце на галактиката.
Достави ми удоволствие да й съобщя нещо, което най-после й харесваше.
— Проксима винаги ми се е струвала интересна — с блеснали очи предложи Кстаска.
— ВЪВ ВСЕКИ СЛУЧАЙ, ПРЕПОРЪЧВАМ СКОРО ДА НАПУСНЕМ ТОВА МЯСТО, КАПИТАНЕ — обадих се аз. — АКО РЕШИ ДА СЕ ВЪРНЕ, ЗА ДА ПРОВЕРИ КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО, „ПОРЦЕЛАНОВА ЦИТАДЕЛА ПО ПЪРВИ ЗОРИ“ МОЖЕ ДА Е ТУК СЛЕД СЕКУНДИ.
— Трябва да идем на Венера, Табита — решително каза Саския. — Да вземем Марко.
— Добре — съгласи се тя. — Алис?
— ЧЕРТАЯ МАРШРУТА — отвърнах аз. — ГОТОВА СЪМ.
— Страшно си бърза — отбеляза тя, като търсеше с поглед къде да се скрие.
— НИЕ СМЕ БЪРЗИ, КАПИТАНЕ.
— Тогава давай, Алис.
После за пръв път включих фраскския двигател. Спомням си колко бе огромен, докато се разтваряше под мен. Той се изду и продължаваше да се издува. За миг го спрях. Отнякъде трябваше да намеря още енергия. Бързо се огледах наоколо. Погледнах надолу.
Нелепите ливади на Харон бяха покрити с мъртва плът, парадоксалната река бе обагрена в кръв. Микроклиматът все още функционираше.
Реших, че повече никой не се нуждае от него. Пресегнах се.
Градината потрепери. И угасна.
Почувствах се много по-добре. Захраних двигателя и започнахме пътуването си. Бавно, почти незабележимо.
Табита разпери ръце и тежко се облегна на фризера.
— Движим се, нали, Алис?
— ДА, КАПИТАНЕ.
Кстаска се изключи.
— Ще ми е интересно да разгледам двигателя — заяви тя.
— Навярно би трябвало да изчакаш няколко минути — отвърна Хана. — На твое място все още не бих се приближавала до него.
— Аз пък бих — възрази Кстаска.
— Не пипай нищо, Кстаска — предупреди я Табита.
— Разбира се, капитане — обеща херувимът и отлетя.
Табита отпусна глава на гърдите си.
— За останалото нямаш нужда от мен, нали?
Саския загрижено я погледна.
— Къде отиваш? — попита тя.
— Да си легна — каза Табита. — Предай много поздрави на Марко от мен.
— ЩЕ СТИГНЕМ ТАМ ПРЕДИ ДА ЗАСПИТЕ, КАПИТАНЕ — отбелязах аз.
— Не бъди толкова сигурна — отвърна тя. Останали ли са работещи хотели, Хана?
— Вече ти резервирах стая, капитане.
— Добре — кимна Табита и се прозя. Погледна към Саския, към замразената бизнесдама, към зелената лампичка на четящото устройство, към вратата, през която току-що бе излязъл херувимът. — Всички се справиха блестящо — промърмори тя и се запъти към изхода.
— Табита! — повика я Саския.
Табита изтощено се завъртя.
— Какво?
— Нищо — отвърна близначката и отстъпи крачка назад. — Само… само… какво ще правиш, когато се събудиш?
Табита измъчено се усмихна. Под очите й имаше тъмни кръгове, разкъсаните й дрехи бяха на петна от повръщано и кръв, извънземна слюнка беше овъглила цели кичури от косата й.
— Не зная — отвърна тя. — Мисля, че ще потърся някакви забавления.
После отново се завъртя и излезе покрай потръпващите ченгета и мъртвите знаменитости. Те вече прииждаха на паркинга от всички посоки: осиротелите фраски, ранените и обезумелите, евангелисти с гримирани в черно лица и камуфлажни раници, недоволни роботи, пияни космонавти в отпуск, дрогирани мародери, захилени мрежоманиаци, помъкнали трофеите си перки, Транти в кожено облекло, всевъзможни създания, алтециани, тършуващи в чуждите джобове. Когато Табита излезе, навалицата около вратата се втурна към нея. Напразно се мъчеха да привлекат вниманието й. Без да ги поглежда, тя си проби път през тях. Проследих отдалечаването й на монитора, незабележителна фигура в сиво, изчезваща сред пъстроцветната тълпа.
И видях, че Саския тича след нея.