Табита се провеси над перилата. Можеше да види „Мьобиусов лист“. До него имаше само стотина метра: там, точно зад платформата на огромните капелани, чучела с големи голи глави, които кимаха със сериозна благосклонност, сякаш благославяха развълнуваната тълпа.
Карнавал в Скиапарели. Студен, прашен град, пълен с туристи, шум, смрад и мръсотия. Където и да идете, ще срещнете хора, които ще ви кажат, че Скиапарели бил съдбоносен град за Табита Джут. Защото в Скиапарели срещнала Трикарико, който я качил на борда на „Шарения папагал“ и я отвел при Балтазар Плъм — и че иначе никога нямало да получи „Алис“. И ето че години по-късно тя отново бе в Скиапарели и й предстоеше съдбоносна среща, която коренно щеше да промени живота й, моя живот и живота на всички ни. Стоеше на най-горното стъпало на стълбището, спускащо се към входа на „Мьобиусов лист“, Виждаше светлините, пияниците и комарджиите вътре.
И тогава се появиха перките, които се втурнаха на четири крака нагоре по стъпалата като плъхове, бягащи от мазе.
3.
Табита допусна грешка. Допусна грешката да се опита да се спусне надолу по стъпалата през изкачващите се перки.
— Хей, жено! Внимава, жено!
Точно пред нея изникна мъжкар с мазна козина и пронизващи зелени очи. Табита се просна по задник на цимента.
Внезапно всички я наобиколиха, изправени на задните си крака като мършави видри с черни кожени дрехи и хромирани ленти на ушите.
Без никакво желание да се кара с перките, тя понечи да се изправи.
Те се вкопчиха в нея. Двайсет бодливи лапки я хванаха за якето, панталоните и ръцете. Задърпаха чантата й.
— Хей! Чупката!
Отново я повалиха по гръб. Слабата гравитация я обезсилваше. Докато се мъчеше да намери опора, първият мъжкар скочи върху хълбока й, после между краката й и остана там, като се олюляваше наляво-надясно, наврял плоската си главичка в лицето й.
— Чииииииии!
Табита светкавично седна и се отдръпна от ръмжащия перк. Неколцина от неговите братя и братовчеди отлетяха настрани. Тя отскубна ръката си от други двама и насочи показалец към дребничкия извънземен.
— Разкарайте се от пътя ми!
— Ти на наш път, жено.
— Чиии! — извикаха всички. — Чииииии!
Перата по тила и по мускулестите им пищяли, които изпъкваха под крачолите на бричовете им, бяха настръхнали. Те стискаха с лапки медальоните си и плъзгаха нагоре-надолу циповете на елечетата си. Онези, които бе съборила, отново бяха на крака и скачаха по стъпалата наоколо. Някои носеха кутии бира и бутилки кианти. Мъжкарите бяха подчертали черните си очници с тъмни сенки и грим. Те ръмжаха и оголваха зъбки. Дъхът им смърдеше на вмирисана риба.
— Бързала, жено? — подразни я перкът между краката й. — Пропусне парад!
Табита разбра, че е пиян като тараба и се поуспокои. Нямаше време да се бие. Стиснала чантата си, тя отново направи опит да се изправи, но те се увесиха на раменете й.
— Разкарайте се от мен!
— Стреля, жено? Забавлява, жено?
Перкът я нападна. Табита замахна с ръка да го отблъсне.
После друг, по-възрастен. Бодливите върхове на перата му бяха започнали да омекват и поддадоха под вдигнатата й ръка.
— Ти ни тъпче! Ти ни събаря!
— Добре де, извинявам се! Това задоволява ли ви? Извинявам се. А сега просто ме оставете да мина.
Табита за трети път се помъчи да се изправи. Когато жилестите гадинки отново й попречиха, тя ги събори с ръка.
— Чиии! Чиии! — разпищяха се те.
От „Мьобиусов лист“ излязоха две жени: жълтокожа с видеоочила и чернокожа с манто и вплетени в косата зъби от василиск. Те погледнаха към Табита, която стоеше на един крак и се опитваше да се отскубне от вкопчилите се в ръцете и глезена й перки. После предпазливо я заобиколиха. Жълтокожата прошепна нещо на спътничката си, която се засмя и дръпна от цигарата си.
След тях се появи висок мъж с платнена шапка, който бързаше да ги настигне. Тракането на токовете на обувките му постепенно заглъхна зад Табита. Тя потръпна, когато в плътта над лакътя й се впиха дълги черни нокти. Все едно глутница фокстериери да те увие в бодлива тел.
После чу, че нещо се разкъсва.
Перките произхождат от третата планета в слънчева система клас G в района на Орион, където живеят в подземни бърлоги. Навярно тъкмо затова толкова лесно бяха привикнали с тунелите на Изобилие. Подозрителността, агресивността, стадният инстинкт и абсолютната враждебност към всеки външен трябваше да е присъща на по-свирепия подземен обитател. Напуснал родния си дом поради глад, дълг или сексуални императиви, ти търчиш по мрачните, разклонени коридори на подземния лабиринт, заобиколен от миризмата на собствения ти вид. Внезапно чуваш дращене на нокти, което се носи от противоположната посока. Приятел, враг, роднина, съперник? Зад теб са братята ти, навярно децата ти, сгушени и мяукащи в топлия мрак. Каква друга възможност ти остава в момент на социална несигурност, освен да оголиш зъби и да протегнеш нокти?