Струваше ми се, докато седях в тази забравена от всички стая, че ако бях на мястото на Дестър, щях също да се изкуша да му ударя едно-две питиета. Озадачаваше ме защо трябваше той сам да бърка с пръст в раната. Нямаше никакъв смисъл да стои пиян в тази стая, след като никой не му обръща внимание и никой не го търси по телефона. Защо просто не си кажеше „майната му на всичко“ и да си остане вкъщи?
След половин час седене започнах да изпитвам клаустрофобия. Станах и започнах да шаря из стаята, търсейки нещо, с което да наруша еднообразието на чакането.
Дестър все още не даваше признаци на живот. Той продължаваше да седи неподвижно и да се взира заплашително в точката над вратата. Отидох до него и размахах длан пред очите му, но не получих никаква реакция.
Отсреща имаше зелен, огнеупорен шкаф картотека. Отидох до него и го разгледах. Отворих най-горното чекмедже. Вътре имаше подвързани с червена кожа папки, на които пишеше със златни букви: „На непосредственото внимание на мистър Дестър“, „Забележки на мистър Дестър“, „Разписание на Мистър Дестър“, „Бележки на мистър Дестър по настоящата продукция“, „Отнесете се до мистър Дестър за мнение“ и тъй нататък. Петнайсет скъпи, красиво надписани папки, които доказваха, че по някое време в студио „Пасифик“ са имали високо мнение за мистър Дестър, дори ако сега не беше така. Папките бяха празни и малко прашни. Аз затворих чекмеджето и отворих друго. Вътре лежеше дебел документ в масивна пластмасова обложка. Извадих го, обърнах го и прочетох написаното върху външната страна.
Застрахователната компания „Нашънъл Фиделити“ от Калифорния е съгласна да заплати с настоящия документ сумата от седемстотин и петдесет хиляди долара на изпълнителите, администриторите или наследниците на Ърл Дестър (застрахования) при представяне и одобрение от централния офис в Сан Франциско на доказателства, задоволяващи компанията относно настъпилата смърт на застрахования и самоличността на ищеца.
Поех си бавно и дълбоко въздух и прочетох написаното за трети път.
Нищо чудно, че Хелън желаеше смъртта му.
Тръпка, мразовита като ръката на костеливата гостенка с косата, пропълзя по гърба ми.
Едно русо парче в джинси и каубойска риза премина с поклащане покрай прозореца, арогантно уверена, че всички мъже, шляещи се наоколо, я гледат и смятат за доста добро това, което виждат.
Аз я забелязах, но толкоз. Седемстотин и петдесет хиляди долара криеха в себе си повече прелест, отколкото някакво добре сложено русо гадже, обуто в чифт плътно прилепнали джинси.
Дестър вече не представляваше за мене един хроничен алкохолик, нуждаещ се от съжаление. Рано или късно този приятел щеше да се строполи мъртъв, прегазен от кола или паднал от някой прозорец. Не можеш да се наливаш с алкохол до вцепенение и да не попаднеш в беля най-накрая. Когато хвърлеше топа, но само тогава, трупът му щеше да струва седемстотин и петдесет хиляди долара суха пара, което си беше една тлъста сумичка, както и да я погледнеш.
Внезапно ми стана ясно защо Хелън не искаше той да има шофьор. Тя знаеше, че той ще продължи да кара ролса пиян или трезвен, с шофьор или без шофьор. Предната нощ, когато беше къркан до козирката, щеше да подкара по задръстения булевард, ако не бях взел нещата в свои ръце. Тя залагаше на това, че той ще попадне в някакво произшествие, за предпочитане с фатален край. Само така можеше да се обясни защо се беше отървала от Симъндс и защо се опитваше да се избави от мене.
Според Соли Дестър вървеше към фалит, а Соли си имаше свои начини да разбере нещо от тоя сорт. Изглежда нищо не можеше да спаси Дестър от краха, но ако умреше, съпругата му щеше да погаси дълговете и пак щяха да и останат достатъчно пари да си живее спокойно.
Лек шум зад мене ме накара да оставя застрахователната полица в чекмеджето и да погледна през рамо.
Дестър се връщаше към живот. Пръстите му се раздвижиха по попивателната, а неподвижният поглед беше изчезнал от очите му.
Аз безшумно затворих чекмеджето и бързо пристъпих към вратата.
— Готов ли сте да си ходим вкъщи, сър? — запитах високо.
— Ти ли си, Неш? — отвърна той с надебелял език. — Стана ли вече четири часа?
— Малко след четири е, сър. Чаках ви.
Учудих се колко бързо се съживи. Отмести намръщено стола и погледна часовника си.
— Имах много работа — каза Дестър. — Страшно сме заети в момента. Не съм усетил кога е станало толкова късно.
Аз се доближих до бюрото, когато той се надигна и се заклати застрашително. Протегнах ръка и го задържах.
— Изтръпнал ми е кракът — смотолеви той и се облегна на мене. Седна на ръба на бюрото и запита: — Къде е колата?