— Отпред, сър.
— Докарай я отзад — посочи той една врата. — Ще изляза от тук.
— Да, сър.
Излязох от стаята, преминах бързо по коридора и през фоайето, като чувствах върху себе си погледите на четирите хубавици, които ме наблюдаваха със съсредоточен интерес. Слязох по стъпалата и отидох до колата. Закарах я отзад и излязох от нея точно когато Дестър слизаше по задното стълбище и се крепеше за парапета.
Вкарах го с известна трудност в колата и той се излегна назад с изпотено лице и полузатворени очи.
— Да ви закарам ли вкъщи, сър?
Усилието, което беше положил, за да се придвижи от офиса до колата, се оказа твърде голямо за него. Изглежда, че изпадна в кома; нито ме погледна, нито ми отговори.
Аз затворих вратата и се върнах до мястото на шофьора. Подкарах към външната порта, преминавайки покрай непрекъснат поток от хора, които също си отиваха вкъщи.
Чух едно момиче да казва:
— Ето го, Дестър си заминава, нагласен както винаги — след което се закикоти.
Увеличих леко скоростта, но не можех да карам толкова бързо, колкото ми се искаше. Другите хора ни зяпаха и правеха забележки. Бях се изпотил, когато намалих, и пазачът отвори вратите.
Този път благоволи да хвърли един поглед към колата и очите му попаднаха върху Дестър, който се беше излегнал на седалката с лице, приличащо на развален домат и изцъклен поглед.
Пазачът ме погледна, направи някаква гримаса и се изплю на пътя. Може би имаше право да се чувства така, но аз изпитах изкушение да изскоча от колата и да му натикам зъбите в гърлото.
Натиснах газта, като излязохме на широкия булевард, но даже и тогава хората зяпаха ролса, когато изсвистявахме покрай тях. Те знаеха, че карам вкъщи един пияница; познавах по подигравателното им хилене.
Въздъхнах с облекчение, когато навлязох в закрилата на алеята, водеща към резиденцията на Дестър. Там никой не можеше да ни види. Спрях пред къщата, излязох от колата и отворих вратата.
Дестър седеше вцепенен и неподвижен, а очите му отново бяха вперени в една точка с този мъртвешки заплашителен поглед. Почуках го по коляното.
— Вкъщи сме, сър.
Все едно, че говорех по някакъв изключен микрофон.
Не можех да го оставя в колата. Не ми се искаше и да чакам в горещия късен следобед. Пресегнах се, издърпах го навън за реверите и го преметнах през рамо като пожарникар.
Сигурно тежеше към стотина кила, но аз съм доста як и съм вдигал по-тежки неща от Ърл Дестър, макар и не много. Заклатушках се по стъпалата, отворих входната врата и пресякох преддверието. Хелън извика от дневната: — Ти ли си, Ърл? Искам да те видя.
В гласа и се чувстваше явна подигравка, което ми подсказа, че и беше съвсем ясно в какво състояние се намира той. Поколебах се за момент, обърнах се и влязох в дневната с Дестър, преметнат през рамо като чувал зърно. Тя беше потънала в един фотьойл с поднос за чай до ръката и и списание в скута. Беше облечена в това което наричат следобедна рокля от светлобежова коприна. Изглеждаше много красива и спокойна, когато ме изгледа, повдигайки дъгообразните си вежди.
— А, ти ли си, Неш? — каза тя, без да обърне внимание на товара ми. — Мислех, че е мистър Дестър.
Изпитах желание да го изтърся от рамото си в скута и, но се сдържах навреме. В момента трябваше да изпълнявам ролята на съвършения слуга, за да не ме изрита.
— Да, госпожо, чух като повикахте. Тъкмо щях да сложа мистър Дестър в леглото. Той се чувства малко зле.
— Колко мило от твоя страна. Надявах се, че днес ще е по-добре. Както и да е. Отнеси го и внимавай да не го изпуснеш. Когато го сложиш да спи можеш да се върнеш. Искам да говоря с тебе.
— Да, госпожо.
Изкачих се по стълбището и влязох в стаята на Дестър. Проснах го на леглото. Не ми отне много време да го съблека и пъхна между завивките. В момента, в който главата му докосна възглавницата, той започна да хърка.
Аз го завих, дръпнах завесите, поставих бутилка с вода на нощното шкафче, където лесно можеше да я стигне, и излязох, затваряйки безшумно вратата след себе си.
Слязох по стъпалата, усещайки, че сърцето ми почва да бие ускорено и влязох в дневната. Изчаках за момент и след това запитах:
— Искахте да ме видите, госпожо.
Тя се намръщи, направи някакъв сърдит жест с ръка и продължи да чете.
Почудих се как ли щеше да реагира, ако бях издърпал списанието и бях смачкал устните и с моите.
Започнах мълчаливо да я разглеждам с изпитателен и изучаващ поглед. Очите ми се плъзнаха по лицето и. Разгледах формата на ушите и, цвета на червилото, очертанията на тялото и по същия начин, по който би постъпил един фермер с добитък, който възнамерява да купи.