Докато промушвах ролса през изхода на паркинга, у мене започна да се оформя мисълта, че не си прахосвам напразно времето.
Ролс-ройсът си вървеше сам. Подкарах нагоре по „Сънсет“ с не повече шум от лист, подгонен от вятъра. Завих по втората пресечка наляво и изминах две-три мили нагоре по стръмната улица, като следях номерата върху табелите на различните разкошни имения.
— Портата до оня уличен стълб — каза Дестър, повдигайки глава. Късата разходка в топлия нощен въздух изглежда го беше освежила.
Аз намалих и свих във входа по една дълга виеща се алея с френски тополи от двете страни, водеща до красива къща в испански стил с издадена напред веранда и фенери от ковано желязо на входната врата. Беше твърде тъмно, за да се види нещо повече, но успях да забележа, че къщата е добре поддържана.
Угасих мотора и зачаках с ръце върху кормилото, докато разглеждах запалените фенери и се чудех какъв ще бъде следващият ход.
Дестър се надигна тежко, отвори вратата и излезе от колата. Аз също излязох.
— Ето, че сме тук, малкия, — каза той, като се подпря на колата. — Кой казващ, че си?
— Името ми е Глин Неш, сър — отвърнах аз.
— Глин Неш? Смятам, че познавам повечето хора в Холивуд, но това е ново име за мене. Както и да е, сега вече го знам. Аз съм Ърл Дестър. Може би това е ново име за тебе. Хайде, влизай, мистър Неш. Голям майтап ще падне. Когато кажа на жена си, че за малко да остане вдовица, ако не беше ти, тя ще се хвърли от възхищение върху тебе. Той се засмя, като отметна глава назад. — Ще бъде доста интересна картинка.
Той тръгна несигурно, изкачи с чист късмет стъпалата към входната врата и извади ключ. След два неуспешни опита да налучка ключалката ми подаде ключа.
— Я опитай ти. Обзалагам се, че си по-сръчен от мене. Аз отключих вратата, отворих и го последвах в едно слабо осветено преддверие. Модерният стенен часовник показваше един часа и пет минути след полунощ.
— Жена ми трябва да си е легнала — каза Дестър. — Тя чете в леглото. Ти обичаш ли да четеш?
— Ами мога спокойно да мина и без това — отвърнах аз.
— Аз лично не давам пет пари, но Хелън чете през цялото време.
Влязохме в огромна дневна с нисък таван, която спокойно можеше да подслони петдесет-шестдесет души и пак да остане място за още доста народ. Обзавеждането беше модерно: фотьойлите и канапетата бяха тапицирани с млечнокремава кожа, а килимът и завесите бяха в златистокафяво. Имаше телевизор, скъп радиограмофон с огромен ъглов говорител и вграден бар с наредени пред него дузина високи столчета, също тапицирани с кремава кожа.
Дестър се упъти към бара като гълъб, който се връща в гнездото си, пресегна се за бутилка скоч, забърка две питиета и ги постави върху бар-плота.
— Във филмовия бизнес ли сте, мистър Неш? — запита той, като се покачи предпазливо на едно от столчетата и постави лактите си върху бара.
— Аз съм в рекламния бизнес.
— Наистина ли? Често съм мислил и аз да опитам. Предполагам, че в наши дни могат да се направят доста пари от рекламна телевизия. Вие в тая игра ли сте?
— Аз продавам място за реклами.
Той направи гримаса.
— Трябва да е тежичка работа, нали?
Съгласих се, че е доста тежичко.
Тогава той се вгледа в мене. Може би изпаренията от уискито напускаха мозъка му. Явно си личеше, че почва да изтрезнява. Можех да позная по изражението му, че ме вижда за първи път. Виждаше костюма ми, който бях носил непрекъснато през последните три години, обувките ми, с които се бях качвал и слизал по стотици стъпала, влизал и излизал от стотици офиси обикновено с празни ръце, ризата, която възнамерявах да изпера вчера, но не успях.
— Изглежда си имал трудности, малкия? Така ли е или това не е моя работа?
Почти му казах, че не е негова работа, но си спомних навреме, че това може да е шансът, който очаквах три дълги години.
— Наистина имам трудности, но това си е моя работа — казах аз. Отдавна бях разбрал, че богатите са винаги нащрек с някой, който се опитва да направи бърз удар, а не исках да го подплаша още в началото на играта.
Той отпи малко, остави чашата и избърса устата си с бяла копринена кърпичка. Изведнъж започна да гледа отнесено. Може би изпадаше отново в кома, или се беше замислил дълбоко. Трудно можеше да се разбере.
— Какво печелиш на седмица, ако не е тайна?
— Двайсет долара, когато имам късмет. Това е работа, която се заплаща при получаване на резултат. Имах лоша седмица и не можах да спечеля толкова, но все още се опитвам.
Той се вторачи в мене.
— Как може някой да живее с двайсет долара? — Бръкна в джоба си и извади масивна златна табакера, взе си дебела цигара с някакъв завъртян монограм, запали я и ме загледа, като че бях някакъв екземпляр от зоологическа градина. — Виж какво, бих желал да направя нещо за теб. В края на краищата ти наистина ми спаси живота.